Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 89

— Какво да разбере? — попита маа Рамотсве.

Той стоеше до прозореца и гледаше група студенти на пътеката под него.

— Да разбере, че няма нищо за разбиране. Онзи младеж е мъртъв. Сигурно е тръгнал да скита в Калахари и се е изгубил. Тръгнал е на разходка и не се е върнал повече. Знаете, че става лесно. Акациите много си приличат, няма хълмове, по които да се ориентираш. И се губиш. Особено пък ако си бял. Вие какво очаквате?

— Но аз не вярвам, че той се е изгубил и е умрял — каза маа Рамотсве. — Според мен с него се е случило нещо друго.

Той се обърна, за да я погледне.

— Какво например? — попита грубо.

Тя сви рамене.

— Не знам точно какво. Но и откъде да знам? Нали не съм била там. — Тя направи пауза и след това додаде почти шепнешком: — За разлика от вас.

Тя чу тежкото му дишане, когато той отново седна в креслото си. Под прозореца един от студентите извика нещо за някакво сако и останалите се засмяха.

— Казвате, че аз съм бил там. Какво имате предвид?

Тя не отмести поглед от очите му.

— Това, че сте живели там по същото време. Били сте от хората, които са се виждали с него всеки ден. Видели сте го в деня, в който е умрял. Трябва да имате някаква представа.

— Още тогава казах на полицаите, казах и на американката, която дойде да ни разпитва всичките. Видях го веднъж същата сутрин, а след това още веднъж на обяд. Казах им какво обядвахме. Описах дрехите, с които беше облечен. Казах им всичко.

Докато той говореше, маа Рамотсве стигна до един извод. Той лъжеше. Ако й беше казал истината, тя щеше да си тръгне, но сега вече знаеше, че първоначалната й интуиция е била правилна. Той несъмнено лъжеше. Познаваше се лесно. Всъщност маа Рамотсве не проумяваше как бе възможно хората да не познават, че човекът насреща лъже. В нейните очи това бе толкова очевидно. В случая на врата на д-р Ранта спокойно можеше да бъде окачена табела, на която да пише:

„Лъжец.“

— Не ви вярвам, раа — каза тя. — Вие ме лъжете.

Той леко отвори уста и след това я затвори. После пак скръсти ръце пред гърдите си и се облегна.

— Разговорът ни приключи, маа. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Предлагам ви да се приберете и да наблегнете на логиката. Тя ще ви каже, че когато някой казва, че не може да ви помогне, няма да получите помощ. В края на краищата, това е логично.

Той говореше с насмешка, доволен от елегантните си фрази.

— Много добре, раа — каза маа Рамотсве. — Вие можете да ми помогнете — или всъщност да помогнете на горката американка. Тя е майка. И вие сте имали майка. Бих могла да ви кажа: „Помислете за чувствата на тази майка“, но знам, че за човек като вас това няма значение. Вас не ви е грижа за тази жена. Не само защото е бяла и идва отдалеч. Нямаше да ви интересува дори да беше от собственото ви село, нали?

Той се ухили.

— Казах ви. Приключихме с разговора.

— Но хората, които не се интересуват от другите, могат понякога да бъдат принудени да се заинтересуват — каза тя.

Той изсумтя.

— Ей сега ще се обадя в администрацията и ще им съобщя, че в кабинета ми има нарушителка. Мога да им кажа, че съм ви сварил да крадете. Знаете, че мога. Всъщност точно така ще направя. Неотдавна си имахме неприятности с едни крадци и веднага ще пратят охраната. Може да се затрудните да им обясните всичко това, госпожо Логичка.