Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 86

Тя спря белия микробус на паркинга зад административната сграда и се огледа. Минаваше покрай университета всеки ден и познаваше белите сгради, пръснати на неколкостотинте акра близо до старото летище. Но въпреки това никога дотогава не бе имала случай да ги посещава и сега, изправена пред объркваща колекция от блокове, всеки с различно чуждестранно име, тя усещаше леко страхопочитание. Тя не беше необразована, но не беше бакалавър на изкуствата. А на това място всеки срещнат беше или бакалавър на изкуствата, или бакалавър на науките, или още по-голямо нещо. Тук имаше невъобразимо ерудирани хора, учени като проф. Тлоу, който беше написал история на Ботсуана и биография на Серетсе Кхама. Или пък д-р Бойоси Отлогиле, написал книга за Върховния съд на Ботсуана, която тя си беше купила, но още не я беше прочела. Тук човек можеше да срещне подобни хора зад ъгъла на всяка сграда и те изглеждаха като всички останали. Но в главите им имаше много повече, отколкото в главата на обикновения човек, в която през повечето време нямаше кой знае какво.

Тя разгледа едно табло, на което пишеше, че е карта на университета, факултетът по физика — натам; факултетът по теология — в другата посока; Институтът за съвременни изследвания — първата сграда вдясно. Имаше и „Информация“, която би й била по-полезна. Тя последва стрелката, упътваща към „Информация“, и стигна до скромна постройка, закътана зад теологията и пред африканските езици. Почука на вратата и влезе.

Вътре зад едно бюро седеше съсухрена жена, която се мъчеше да отвинти капачката на химикалката си.

— Търся господин Ранта — каза маа Рамотсве. — Доколкото знам, работи тук.

Жената имаше отегчен вид.

— Доктор Ранта. Той не е някакъв обикновен господин Ранта. Той е доктор Ранта.

— Съжалявам — каза маа Рамотсве. — Не исках да го обидя. Бихте ли ми казали къде да го намеря?

— Търсят го тук, търсят го там — отговори жената. — Сега е тук, а после го няма никъде. Такъв е доктор Ранта.

— А дали ще е тук сега? После не ме интересува.

Жената вдигна вежда.

— Проверете в кабинета му. Той има кабинет. Но повечето си време прекарва в спалнята.

— Така ли? — рече маа Рамотсве. — Значи си пада по жените този доктор Ранта?

— Може и така да се каже — отговори жената. — Някой ден университетският съвет ще го хване и ще го накаже. Но дотогава никой не смее да го пипне.

Маа Рамотсве бе заинтригувана. Много често се случваше някой друг да ти свърши работата, както правеше в момента тази жена.

— Защо не могат да го пипнат? — попита маа Рамотсве. — Момичетата са прекалено уплашени, за да говорят. А пък колегите му също имат кирливи ризи. Знаете как е на такива места.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Аз не съм бакалавър на изкуствата. Не знам.

— Тогава ще ви кажа. Тук има много хора като доктор Ранта. Сама ще се убедите. Аз мога да говоря за това, защото утре напускам. Отивам на по-хубава работа.

След като бе инструктирана как да намери кабинета на доктор Ранта, маа Рамотсве се сбогува с услужливата служителка. От страна на университета не беше много умно да слагат тази жена в служба „Информация“. Ако на всяко запитване за преподавател тя отговаряше с клюка, възможно бе посетителят да добие грешно впечатление. Но може би тя говореше така само защото напускаше на следващия ден — в такъв случай имаше една възможност.