Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 62

Аз не очаквах възнаграждение, но ме повишиха. А в новата ми работа, вече в централния офис, пак срещнах хора, които крадяха месо, вече по-заобиколно и по-хитро, но все пак си бяха кражби. Затова написах писмо до генералния директор, в което му казах: „Ето как вие губите месо, това става под носа ви, в централния офис.“ А накрая написах по азбучен ред имената на крадците, подписах се и изпратих писмото.

Шефовете останаха много доволни и в резултат на това пак ме повишиха. Но вече всички нечестни служители се страхуваха да не ги уволнят и аз вече нямаше какво да правя в тази насока. Но все пак аз вършех добре работата си и накрая спестих достатъчно пари, за да купя своя кланица. В работата ми много съжаляваха, че напускам, и като компенсация, ми дадоха голяма сума, с която отворих своя кланица на края на града. Сигурно сте я виждали, намира се на пътя за Лобатсе. Кланица „Честна сделка“.

Кланицата ми върви добре, но не мога да спестявам много пари. Причината за това е моята жена. Тя е модерна жена, която обича елегантните дрехи и никак не й харесва да работи. Аз не възразявам да не работи, но не ми е приятно да гледам как харчи толкова пари за сплитане на косата и рокли, шити по поръчка от индийската шивачка. Аз не се обличам модерно, но тя е много модерна жена.

Доста години, след като се оженихме, ние нямахме деца. И после най-неочаквано тя забременя и ни се роди син. Аз изпитах голяма гордост и ми беше мъчно само за това, че баща ми вече не беше жив и не можеше да види прекрасния си внук.

Моят син не беше много умен. Записахме го в началното училище близо до нашата къща, но учителите все казваха, че трябва да се старае повече, че пишел нечетливо и правел много грешки. Жена ми каза, че трябва да го изпратим в частно училище, където имало по-добри учители и щели да го принудят да пише по-прегледно, но аз се тревожех, че няма да можем да си го позволим.

Когато й казах това, тя много се ядоса. „Щом ти не можеш да платиш — каза ми тя, — тогава ще отида в едно благотворително дружество, за което знам, и те ще плащат таксата.“ „Няма такива дружества — рекох й аз. — Ако имаше, щяха да са затрупани с молби. Всички искат детето им да отиде в частно училище. Всички родители в Ботсуана щяха да искат помощ от тях. Не е възможно.“ „Нима? — отговори ми тя. — Утре аз ще говоря с хората от дружеството и ще видиш. Само чакай.“

На следващия ден тя отиде в града, а като се върна, каза, че всичко било уредено. „Дружеството ще плаща всичките му такси в Торнхил“. Ще постъпи там следващия срок.

Аз много се учудих. Както знаете, „Торнхил“ е много добро училище и при мисълта, че моят син ще учи в него, много се развълнувах. Но не проумявах как жена ми е успяла да убеди хората от дружеството да плащат за това, а когато я попитах за подробности, за да им пиша и да им благодаря, тя отговори, че това било тайно дружество.