Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 61

Господин Бадуле, дотогава стиснал здраво периферията на шапката си, се поотпусна и се облегна.

— От известно време много се тревожа — започна той. — Всяка нощ се будя по никое време и не мога да заспя отново. Лежа, въртя се в леглото и не мога да си избия от главата тази мисъл. Тя постоянно ме яде, все за това мисля. Един въпрос, който си задавам до безкрай.

— И на който все не откривате отговора ли? — попита маа Рамотсве. — Нощта е много неподходящо време човек да си задава въпроси без отговор.

Господин Бадуле я погледна.

— Много сте права, сестро. Няма нищо по-лошо от нощните въпроси.

Той замълча и за няколко секунди се възцари тишина. После маа Рамотсве я наруши:

— Защо не ни разкажете за себе си, раа? После, след малко, ще стигнете и до въпроса, който така ви мъчи. Най-напред моята помощничка ще направи чай, който ще изпием заедно.

Господин Бадуле кимна нервно. Той сякаш едва сдържаше сълзите си и маа Рамотсве знаеше, че ритуалът на пиенето на чай, чашата горещ чай, която щеше да хване, щеше да помогне разказът да потече и умът му да се разведри.

— Аз не съм важен човек — започна господин Бадуле. — Произлизам от Лобатсе. Баща ми беше разсилен във Върховния съд и служи там много години. Работеше за британците и те му дадоха два медала с лика на кралицата. Той ги носеше всеки ден, дори след като се пенсионира. Когато си тръгваше, един съдия му подари мотика, с която да копае земята си. Съдията специално поръчал да направят мотиката в работилницата на затвора и затворниците, както заръчал съдията, пирографирали на дръжката следния надпис:

Разсилен първи клас Бадуле, служил вярно на Нейно Величество и след това на Република Ботсуана в продължение на петдесет години. Браво, верни и предани служителю! От г-н Джъстис Маклейн, младши съдия, Върховен съд на Ботсуана.

Този съдия беше добър човек, който прояви добрина и към мен. Той говори с един от отците от католическото училище и те ме взеха в четвърти клас. Аз много се стараех и учех усърдно, а когато съобщих, че едно от момчетата краде месо от кухнята, ме направиха заместник отговорник на момчетата.

Издържах успешно изпита за сертификат на Кеймбридж и след това си намерих хубава работа в Комисията по месото. И там работех много усърдно и пак докладва, че други служители крадат месо. Не го направих, за да ме повишат, а защото не обичам да виждам непочтеност в каквато и да било форма. Това е нещо, което научих от баща ми. Като разсилен във Върховния съд той видял всякакви лоши хора, включително и убийци. Видял ги как стоят пред съда и лъжат, защото знаели, че е дошло време да отговарят за злодеянията си. Гледал как съдиите ги осъждат на смърт и видял как големи и силни мъже, които били пребивали и намушквали други, заприличвали на ужасени малки момчета, плачели и казвали, че се разкайват за лошите си дела, които преди това изобщо отричали да са извършили.

Нищо чудно, че след като видял всичко това, баща ми учеше синовете си да бъдат честни и винаги да казват истината. Затова аз без никакво колебание предадох на правосъдието тези нечестни служители и моите​ шефове бяха много доволни. „Ти попречи на тези лоши хора да крадат месото на Ботсуана — казаха ми те. — Ние не можем да видим какво правят всичките ни служители. Твоите очи ни помогнаха.“