Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 35

Тя ги покани с жест и те тръгнаха към нея.

— Напоследък не виждам добре — обясни маа Потсане. — Очите ми стават все по-зле. Затова не ви познах.

Те се здрависаха, разменяйки церемониални поздрави. След това маа Потсане ги покани с жест да седнат на пейката, която се намираше в сянката на голямо дърво до къщата. По-добре било да седнат там, обясни тя, понеже в къщата било прекалено тъмно.

Маа Тсбаго й разказа защо са дошли, а маа Тобаго я изслуша внимателно. Явно очите я дразнеха и от време на време тя ги бършеше с ръкава на блузата си. Докато маа Тсбаго говореше, тя кимаше в знак на потвърждение.

— Да — каза накрая, — ние живяхме там. Мъжът ми работеше при тях. И двамата работехме. Надявахме, се, че ще можем да спечелим пари от реколтата, и известно време се получаваше. После… — Тя млъкна и сви рамене обезсърчена.

— Положението се влоши, нали? — попита маа Рамотсве. — Суша ли настана?

Маа Потсане въздъхна.

— Да, имаше суша. Но тук винаги е суша. Друго стана — онези хора просто загубеха вяра в начинанието. Там живееха добри хора, но те си отидоха.

— Белият мъж от Намибия ли, германецът? — попита маа Рамотсве.

— Точно той. Той беше добър човек, но замина. Тогава другите хора — местни хора, тсуана — решиха, че им стига толкова. И те се махнаха.

— И американецът ли? — попита настоятелно маа Рамотсве. — Нали имаше един американец?

Маа Потсане разтри очите си.

— Момчето изчезна без следа. Изчезна една нощ. Полицаите дойдоха и претърсваха дълго време. Майка му също дойде, после идва още няколко пъти. Доведе един следотърсач базарва, един дребен мъж, който лазеше като куче с нос, опрян в земята. Имаше много дебел задник, като всички базарва.

— И той не откри нищо? — Маа Рамотсве знаеше отговора, но искаше да подтикне жената да продължи да говори. Дотогава тя бе чула историята само от гледната точка на госпожа Къртин; напълно беше възможно другите да бяха видели неща, за които тя не знаеше.

— Той обикаляше навсякъде като куче — каза през смях маа Потсане. — Надничаше под камъните, душеше въздуха и си мърмореше нещо на техния език — знаете го: все едно дърветата шумят и се чупят съчки. Но той не откри никакви следи от диви животни, които да са грабнали момчето.

Маа Рамотсве й подаде своята кърпичка, за да си избърше очите.

— А според вас какво е станало с него, маа? Как може човек да изчезне безследно?

Маа Потсане подсмръкна и издуха носа си в кърпичката на маа Рамотсве.

— Мисля, че го е отнесла вихрушка — каза тя. — Понякога в най-горещото време се появяват вихрушки. Идват от Калахари и отнасят разни неща. Може би някоя вихрушка е вдигнала това момче и го е отнесла надалеч. Може би чак към Ганзи или насред пустинята. Нищо чудно, че не го намериха.

Маа Тсбаго погледна косо към маа Рамотсве, като се опита да срещне погледа й, но маа Рамотсве гледаше право към маа Потсане.

— Напълно е възможно, маа — каза тя. — Това е интересна идея. — Тя замълча за миг. — А може ли да ме заведете дотам и да ми покажете мястото? Аз съм с кола.

Маа Потсане помисли малко и каза:

— Не ми се иска да ходя там. Това място ме натъжава.