Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 33

— Как познахте? Какво направих, че да разберете?

Другата отмести очи.

— Съвсем просто беше. Виждала съм ви да седите пред вашата детективска агенция и да пиете чай със секретарката. Жената с големите очила. Понякога двете седите там на сянка, когато минавам на отсрещната страна на пътя. Така Разбрах.

Те продължиха да пътуват, увлечени в приятен разговор за ежедневието си. Жената, която се казваше маа Тсбаго, разказа на маа Рамотсве за работата си в мебелния магазин. Управителят бил добър човек, който не претоварвал служителите си и винаги бил честен с клиентите. Веднъж една друга фирма й предложила работа с по-висока заплата, но тя отказала. Управителят разбрал и възнаградил лоялността й, като я повишил.

След това разказа за децата си — момиченце на десет години и момченце на осем. Учели се много добре и тя се надявала, че ще може да ги вземе в Габороне, като свършат началното училище. Чула, че Държавното основно училище в Габороне било много добро и се надявала да успее да ги запише в него. Освен това чувала, че в още по-добрите училища давали стипендии; можело пък децата й да успеят да получат такава стипендия.

Маа Рамотсве пък й разказа, че е сгодена и посочи пръстена с диамант на пръста си. Маа Тсбаго му се възхити и попита за годеника й. Като разбра, рече, че било хубаво да се ожениш за монтьор, чувала, че ставали чудесни съпрузи. Добре било жената да си вземе за съпруг полицай, монтьор или свещеник, каза тя, и в никакъв случай политик, барман или таксиметров шофьор. Те винаги носели големи беди на жените си.

— Не бива да се омъжваш и за тромпетист — добави маа Рамотсве. — Аз направих тая грешка. Омъжих се за един лош човек на име Ноте Мокоти. Той свиреше на тромпет.

— Значи и от тях не излизат добри съпрузи — каза маа Тсбаго. — Ще ги добавя в моя списък.

В последната част от пътя напредваха бавно. Пътят, който беше неасфалтиран, бе осеян с огромни опасни дупки и на няколко пъти бяха принудени да се движат опасно близо до пясъка, почти излизайки от пътя, за да заобиколят една или друга огромна дупка. Това беше наистина опасно, понеже, ако не внимаваха, лесно можеше да заседнат в пясъка и да се наложи да чакат часове наред, докато дойде помощ. Все пак най-накрая пристигнаха в селото на маа Тсбаго — именно онова село, което беше най-близо до търсената от маа Рамотсве ферма.

По пътя тя разпита маа Тсбаго за селището и събра малко информация. Маа Тсбаго си спомняше за проекта, макар да не познаваше хората, участващи в него. Тя си спомни, че сред тях са били един бял мъж и една жена от Южна Африка, както и още един-двама чужденци. Няколко души от селото работели при тях и всички мислели, че ще се получат велики неща, но накрая всичко пропаднало. Това не я учудвало. Всичко се проваляше — човек не може да се надява да постигне промяна в Африка. Хората губеха интерес, връщаха се към традиционните начини за вършене на нещата или просто се предаваха, защото се искаха твърде големи усилия. А след това Африка се връщаше и заличаваше всички следи от опита за промяна.