Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 34

— Дали в селото има някой, който може да ме заведе там? — попита маа Рамотсве.

Маа Тсбаго се замисли и после каза:

— Имаше няколко души, които работеха там. Един от тях е приятел на чичо ми. Той работеше при тях известно време. Можем да идем и да го попитаме.

Най-напред отидоха в къщата на маа Тсбаго — традиционна ботсуанска къща, направена от оранжеви глинени тухли, около която имаше ниска ограда, ломотана, очертаваща малък ров около къщата. Извън оградата имаше два сламени хамбара със зърно и кокошарник. Отзад имаше опасно килната на една страна ламаринена тоалетна със стара дъсчена врата и връв, с която вратата се връзваше, за да се затвори. Децата веднага дотичаха и прегърнаха майка си, след което срамежливо зачакаха да ги запознаят с непознатата. А след това от тъмната вътрешност на къщата, усмихвайки се с беззъбата си уста, се появи бабата, облечена с овехтяла бяла рокля.

Маа Тсбаго остави торбата си в къщата и каза, че ще се върне след час. Маа Рамотсве даде на децата бонбони, които те приеха с две ръце, както е редно в Ботсуана. Тези деца разбираха старите обичаи, помисли си маа Рамотсве с одобрение, за разлика от някои деца в Габороне.

След това двете потеглиха през селото с белия микробус. Това беше типично ботсуанско село — с пръснати къщички с една или две стаи, всяка със свой двор и акации около нея. Между къщите имаше пътеки, които се отклоняваха в една или друга посока, заобикаляха нивички и градинки. Животните се тътреха отпуснати, като от време на време пощипваха от туфи с кафява, изсъхнала трева, а пастирчето с издуто коремче, прашно и голо, ги гледаше изпод едно дърво. Животните нямаха клейма, но всички знаеха на кого са и как са се появили. Те бяха знак за благосъстояние, материалният резултат от нечий труд в диамантената мина в Джаваненг или в консервната фабрика в Лобатсе.

Маа Тсбаго я упъти към една къща на края на селото. Тя беше добре поддържана, малко по-голяма от околните, боядисана в традиционен ботсуански стил в кафяво и червено, с нарисувани в бяло диаманти. Дворът беше пометен, което говореше, че жената в къщата, която вероятно беше я изрисувала, най-прилежно въртеше тръстиковата метла. За къщите и тяхното украсяване отговаряха жените и явно в този случай жената бе усвоила старите умения.

Застанаха до портата, докато маа Тсбаго получи разрешение да влязат. Беше невъзпитано да тръгнеш по пътеката, без да си поканен, а да влезеш в къщата без покана, беше още по-невъзпитано.

— Ко, ко! — извика маа Тсбаго. — Маа Потсане, дойдох да те видя!

Никой не отговори и маа Тсбаго извика същото отново. Пак не дойде отговор, но след това вратата на къщата се отвори внезапно и една ниска закръглена жена, облечена с дълга пола и бяла блуза с висока яка, излезе и впери поглед в тях.

— Кой е? — извика тя, като засенчи очите си с длан. — Кои сте вие? Не ви виждам.

— Познаваш ме, аз съм маа Тсбаго. Тук съм с една непозната.

Стопанката се засмя.

— Взех ви за други и се издокарах набързо. Но не е било нужно.