Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 36

— Мога да ви платя двайсет пули — каза маа Рамотсве. — Надявах се да ги приемете.

— Ама разбира се, че можем да отидем дотам — отвърна бързо маа Потсане. — Не обичам да ходя там нощем, но през деня е друго.

— А можем ли да тръгнем веднага? — попита маа Рамотсве.

— Нямам работа — отговори маа Потсане. — Тук нищо не се случва.

Маа Рамотсве й подаде парите и маа Потсане й благодари, като плесна с ръце. После двете прекосиха подредения й двор, сбогуваха се с маа Тсбаго, влязоха в микробуса и потеглиха.

Седма глава

Нови проблеми с помпата във фермата на сираците

В деня, в който маа Рамотсве потегли към Силокволела, господин Дж. Л. Б. Матекони усети смътно безпокойство. Той беше свикнал всяка събота да се вижда с маа Рамотсве и да й помага при пазаруването или някоя друга къщна задача. Без нея той се почувства като в безтегловност: Габороне изглеждаше странно пуст, сервизът бе затворен, а не му се искаше да се занимава с книжата, натрупани на бюрото. Разбира се, можеше да звънне на някой приятел или да иде на футболен мач, но не беше в настроение за нищо подобно. После изведнъж той се сети за маа Потокване, главната домакиня на фермата на сираците. Там вечно се случваше нещо, а и тя винаги на драго сърце сядаше да изпият чаша чай и да си поговорят. Щеше да отиде там, да види как вървят нещата. И така денят щеше да мине, без да го усети, и щеше да дойде време маа Рамотсве да се върне.

Както винаги маа Потокване го видя, докато паркираше колата си под едно дърво.

— Виждам те! — провикна се тя през прозореца. — Виждам те, господин Дж. Л. Б. Матекони!

Той й махна, докато заключваше колата. След това закрачи към канцеларията, от чиито прозорци се разнасяше весела музика. Вътре седеше маа Потокване, допряла до ухото си телефонната слушалка. Тя му направи знак да седне, без да прекъсва разговора.

— Ако ми дадете от това олио — каза тя, — сирачетата ще бъдат много щастливи. Те много обичат пържени домати, много полезна храна.

Гласът на другия край на линията каза нещо и тя се навъси, като хвърли поглед към господин Дж. Л. Б. Матекони, сякаш искаше да сподели раздразнението си.

— Но вие не можете да продадете това олио, след като е изтекъл срокът му на годност. Защо да ви плащам за него? По-добре да го подарите на сирачетата, отколкото да го излеете в канавката. Аз не мога да ви платя за него, затова няма причина да не ни го подарите.

Оттатък пак казаха нещо и тя кимна търпеливо.

— Мога да ви гарантирам, че от „Дейли нюз“ ще дойдат да ви снимат, когато връчвате олиото. Всички ще разберат, че сте щедър човек. Ще го пишат във вестника.

След като размениха още няколко реплики, тя остави слушалката.

— Някои хора проявяват мудност, когато трябва да дадат нещо — отбеляза тя. — Свързано е с начина, по който са ги възпитали майките им. Четох за този проблем в една книга. Има един лекар, доктор Фройд, който е много известен и е написал много книги за такива хора.

— В Йоханесбург ли живее? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Май не — отговори маа Потокване. — Книгата е от Лондон. Но е много интересна. В нея пише, че всички момчета се влюбвали в майките си.