Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 31

Но това бяха големи въпроси, а по-належащата задача беше да започне издирването на горкото мъртво американско момче. Тя си представи как Кловис Андерсън клати глава и казва: „Е, маа Рамотсве, значи ти все пак се насади на закъсняло разследване, въпреки всичките ми предупреждения. Но щом си го сторила, обичайният ми съвет е да се върнеш към началото. Тръгни оттам.“ А началото според нея беше фермата, в която Буркхарт и приятелите му бяха започнали да осъществяват своя проект. Нямаше да й е трудно да намери това място, ала се съмняваше, че ще открие каквото и да било. Но поне щеше да усети нещата, а това беше началото. Местата пазеха отгласи и, ако човек беше достатъчно чувствителен, можеше да долови някакъв резонанс от миналото, някакво усещане за случилото се.

Поне знаеше как да намери селцето. Една братовчедка на нейната секретарка маа Макутси живееше в селцето близо до фермата и й обясни по кой път да поеме. Намираше се на запад, недалеч от Молепололе. Това беше безводна земя, на границата с Калахари, осеяна с ниски храсти и акации. Беше рядко населена, но в областите, в които имаше вода, хората бяха построили селца и къщурки, скупчени около ниви със сорго и бостани с пъпеши. Там нямаше кой знае какво за вършене и, за да работят, хората се местеха до Лобатсе или Габороне, ако имаха такава възможност. В Габороне беше пълно с хора от такива места. Те идваха в града, но запазваха връзката си с родната земя и със стадото. Тези места винаги бяха техен дом — независимо колко дълго бяха отсъствали. И накрая те щяха да умрат точно там, под огромното просторно небе, което приличаше на безбрежен океан.

Тя пое натам с белия си микробус в едно съботно утро, като тръгна рано, както винаги, когато се отправяше на път. На излизане от града срещна големи потоци хора, идващи на съботен пазар. Беше краят на месеца, което означаваше, че всички получаваха заплатите си и магазините щяха да са шумни и претъпкани, хората щяха да купуват сироп и фасул или да се въртят около желаните нови дрехи и обувки. Маа Рамотсве обичаше да пазарува, но никога не го правеше в края на месеца. Беше убедена, че тогава продавачите надуваха цените, а към средата на месеца, когато хората вече нямаха пари, пак ги сваляха.

Повечето превозни средства по пътя бяха автобуси и микробуси, които возеха хора към града. Но имаше и няколко, пътуващи в обратна посока — работници от града, които отиваха по родните си места за почивните дни, мъже, които се прибираха при жените и децата си, жени, работещи в Габороне като прислужнички, които щяха да прекарат безценните почивни дни със своите родители, баби и дядовци. Маа Рамотсве намали скоростта — една жена стоеше край пътя и махаше за автостоп. Беше на нейната възраст, облечена елегантно с черна пола и плетена червена блуза. Маа Рамотсве се поколеба за миг, но реши да спре. Не можеше да я остави да виси тук — сигурно някъде я чакаше семейството й, децата й, които се надяваха някоя кола да спре и да я докара вкъщи.

Тя спря и извика през прозореца: