Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 60

— Това е от онези — каза шофьорът, като се почесваше по задника. — Те са ни направили някаква магия. Казах ви да ги изхвърлим в река Делауеър.

Делвина погледна назад към къщата.

— Може и да си прав. Взе да ми писва от тях. А и започвам да си мисля, че онази прочувствено-емоционална дамичка няма това, което ни трябва.

Двамата с шофьора му се запътиха към къщата, а до този момент не бях получила никакъв знак от Дийзъл — мистичен или не, че хоризонтът е чист.

— Хей, — провикнах се аз след Делвина. — Ами колата ми?

— Какво за нея? — попита той. — Не върви ли? Не ми изглежда чак толкова зле.

— Имате мобилен, нали? — поинтересува се шофьорът. — Обади се на клуба си. Ще получиш нов корвет. Предполагам, че членуваш в клуб. Нещо като ААА или подобен.

— Дясната страна на колата беше само одраскана, а предният фар беше хлътнал навътре. Парчета от плета се бяха забили във фаровете и в леко смачкания капак. Седнах зад волана и форсирах мотора.

Делвина и шофьорът му бяха поставили ръце на кръста си и ме наблюдаваха, все едно бях още една пъпка върху задниците им. Беше студено, а те бяха само по ризи. Не бяха ентусиазирани да играят ролята на домашни механици. За късмет, те бяха пълни шовинисти, които не можеха да видят нищо друго в мен, освен една глупава, празноглава красавица. Ако Флаш се беше забил в оградата, никой от двамата нямаше да излезе от къщата без деветмилиметровия си пистолет, натикан в кобура отзад на кръста им. Все пак, аз изпитвах търпението им и беше само въпрос на време преди да се усетят и да посегнат към кобурите на глезените си.

С едното си око наблюдавах Делвина, а с другото гористата местност зад него. Накрая Дийзъл се появи и вдигна палеца си нагоре. Кимнах му леко и изпуснах въздишка на облекчение.

— Прав сте — казах на Делвина. — Мисля, че колата е добре. Съжалявам за оградата ви.

Внимателно дадох на заден, смених скоростите, изтъркалях се надолу по алеята и обратно на пътя. Бях впила зъбите си в долната си устна и задържах дъха си. Клончета от плета летяха от решетката, а предната дясна гума издаваше стържещ звук, но аз продължавах да карам, докато не се скрих зад един завой на пътя.

Дванадесета глава

Спрях до банкета на улицата и зачаках. След няколко минути синята хонда сивик се появи в полезрението ми. Дийзъл излезе и изтича към мен.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Да. Анни и Бърни с вас в сивика ли са?

Партньорът ми извади клонче от плета, заседнало в чистачката.

— Да. Тази кола може ли да се кара?

— Дясната гума стърже.

Той я провери и изтегли едно голямо парче от плета иззад колелото.

— Това би трябвало да помогне — каза. — Скачай от другата страна. Аз ще карам.

Изпълзях до пасажерското място, а Дийзъл седна зад волана. Излезе на пътя, кара няколко километра, след това направи обратен завой. Флаш направи същото. Дийзъл му махна и той тръгна пред нас. Профучахме покрай къщата на Делвина и се върнахме по същия маршрут, през моста и оттам в Джърси.

— Доколкото мога да кажа, Делвина не знае за апартамента на Анни — каза спътникът ми. — Ще заведа Анни и Бърни там, за да се прегрупираме.