Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 59

Залепих си, каквото се надявах да изглежда, зашеметено изражение на лицето и се запътих по алеята към къщата. Бях на половината път, когато вратата се отвори и шофьорът на Делвина се вторачи в мен.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

Положих всички усилия да накарам долната си устна да затрепери и се замислих за тъжни неща като убийства на пътя и останали в пекарните невзети торти за рожден ден, и успях да накарам нещо като сълза да се спусне по бузата ми. Истината е, че сълзата беше предизвикателство, но треперенето беше лесно. Започваше от коленете и само си проправяше път нагоре. През една по-добра част от живота си бях чувала истории за Лу Делвина и всички те бяха свързани с много кръв.

— Не знам какво се случи — казах аз. — Изведнъж колата се хлъзна и аз се у-у-ударих в плета.

Делвина се появи зад шофьора и сърцето ми скочи в гърлото.

— Какво, по дяволите, се е случило с оградата ми? — изкрещя той.

— Тя се е ударила в нея — обясни другият.

— Мамка му! Знаеш ли колко е трудно да се отгледа жив плет с такъв размер?

— Наистина съжалявам — казах аз. — Трябва да съм попаднала на заледен участък на пътя.

Делвина крачеше енергично надолу по алеята, размахал ръце и с глава наведена напред. Той беше шестдесетгодишен, кривокрак, с гъста черна коса и черни, рунтави вежди. Беше трудно да се каже какъв е нормалният цвят на кожата му, тъй като беше зачервена от обривите и бяла от мехлема, под който изглеждаше лилава.

— Изобщо не вярвам на това, мамка му — каза Делвина. — Има ли още нещо, което може да се обърка? Цялата тази седмица е скапана.

И като измарширува покрай мен, отиде директно при живия плет.

— О, боже! Само погледни това! — възкликна той. — Едно от растенията е напълно потрошено. Тук ще остане огромна дупка, докато отново порасте.

Някак си успях да се преборя със слабостта в коленете си, тъй като имах възможността да изкарам навън и двамата и знаех, че не са въоръжени. Може би някой кобур на глезена, но това не ме тревожеше чак толкова много. Бях виждала ченгета да се опитват да си извадят пистолетите от подобен кобур и бях наясно, че това включва много псуване и подскачане на един крак. Изчислих, че докато Делвина успее да извади пистолета на глезена си, аз отдавна щях да съм избягала надолу по пътя. В действителност, беше ми много трудно да не го гледам подозрително или ядосано, защото бях положила толкова много усилия да пусна поне една сълза, а никой дори не я бе забелязал. Имам предвид, че не всеки ден мога да направя това нарочно.

— Шофьорът се беше присъединил към Делвина.

— Може би бихте могли да го присадите или нещо от сорта — каза той. — Нали знаете, една от онези присадки.

— Исусе Христе, жена ми ще се разсмърди за това. Това ще разруши цялата й репутация в градинарския клуб, ако не успеем да го оправим. — Делвина бе положил ръка под ризата си и отпред на панталона си. — О, човече, имам обриви отвътре и отвън. Кълна се в Бога, че ще е по-добре просто да ме застреляш.