Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 57

— Същото като твоето.

— Нека да са четири глазирани и две кафета — поръча Дийзъл на Флаш.

Пет минути по-късно, спътникът ми отново се включи в трафика.

— Имаме визуален контакт — обясни той. — В синята хонда сивик пред нас е Флаш. Две коли пред него има черен линкълн с регистрационни номера от Джърси. Предполагам, че това е нашият човек Делвина.

Следвахме Флаш и Делвина още десет минути, като се движехме по път, който вървеше успоредно на река Делауеър. От двете страни на пътя имаше къщи. Смесица от огромни, стари къщи, разположени върху частично горски парцели и малки летни вили. Видяхме черния линкълн да завива в странична крайречна алея и да изчезва зад близо двуметров жив плет. Флаш намали и паркира на банкета една къща по-надолу. Ние паркирахме зад него и излязохме от корвета. Той ни посрещна на половината път между двете коли с кафетата и поничките.

— Не мисля, че се познавате — каза Дийзъл. — Флаш, това е Стефани. Стефани, Флаш.

Мъжът беше може би метър и осемдесет, с направена на бодлички червена коса и с куп диамантени обици на ушите си. Беше слаб и добре сложен и човек можеше да си помисли, че е гимназист докато не го погледнеше по-отблизо и не видеше леките бръчки около очите му. Носеше дънки, маратонки и скиорско яке с цял наръч билети за лифта, окачени на края на ципа му. Предположих, че живее в пансион.

Взех една поничка и кафето и си помислих, че наистина би било добре, ако това беше просто едно светско събиране. Постояхме малко там, докато си изпием кафетата и изядем поничките, и чакахме да видим дали линкълнът оставяше или вземаше някого. Минаха петнадесет минути.

Дийзъл изпи кафето си и сложи чашата си в празната торба от поничките.

— Време е да започваме работа — каза той.

Флаш смачка своята чаша и също я пусна там. Аз излях останалото ми кафе и изхвърлих чашата в торбата.

— В линкълна имаше двама човека — обясни Флаш. — Делвина и шофьорът. Делвина се прибра сам предната вечер и паркира в гаража. Тази сутрин, линкълнът го взе. Шофьорът прилича на стар културист.

— Би било по-добре, ако можем да го направим по тъмно — каза Дийзъл, — но не искам да чакаме толкова дълго.

Стояхме пред вратата на съседите на Делвина. Беше огромна къща в колониален стил, с дървен покрив и кедрова облицовка на стените, нямаше алея с врата, нито плет, който да пази от любопитни погледи. В къщата не светеше. По алеята имаше неизчистен сняг. Не се забелязваха следи от гуми. Пътеката не беше посипана със сол или почистена. Беше ясно, че никой не живееше тук по това време на годината. Между двете къщи имаше пространство с дървета, което беше широко около десетина метра.

— Няма никого в тази кедрова къща — казах аз. — Можем да се промъкнем покрай дърветата и да разгледаме.

Дийзъл заключи корвета с дистанционното и тръгнахме през имота на кедровата къща, докато можеше да се види тази на Делвина през растителността. Влязохме сред дърветата, за да можем да имаме по-добра видимост, като се опитвахме да се скрием зад рядко разположените вечнозелени растения.