Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 32
Джанет Еванович
— Не. Само си мислех, че бих могла да го намеря тук.
Излязох от заведението и се върнах в колата.
— Няма го — уведомих Дийзъл. — Барманът каза, че не го е виждал. Може би сме го изплашили днес следобед. Вероятно ни е видял, докато обикаляхме да го търсим.
Партньорът ми седеше зад волана с телефон в ръка.
— Имам проблем — каза той. — Анни не си вдига мобилния. Проверявам я по четири пъти на ден. За първи път не ми отговаря.
— Може да е под душа.
— Знае, че й звъня по това време. Трябва да е там. Имам човек, когото познавам и който я навестява, защото живее в същата сграда.
— А ти защо не отседна при него?
— Живее с приятелката си. А и направо ще ме подлуди. Ти също ме подлудяваш, но по много по-забавен начин.
О, боже!
— Мислиш ли, че Бийнър е открил Анни?
Дийзъл вдигна ръцете си с дланите нагоре.
— Не знам.
Телефонът му звънна и той погледна дисплея.
— Флаш е.
— Човекът от сградата на Анни?
— Аха.
Една минута по-късно Дийзъл прекъсна разговора, включи колата на скорост и се вля в трафика.
— Не е в апартамента си. Вратата е била заключена. Изглежда, че нищо не е пипано.
— Взела ли си е чантата? — попитах го аз.
Той ме погледна с празен поглед.
— Не знам.
— Ботуши? Палто?
— Не знам.
— Светели ли са лампите?
— Не знам. — Направи обратен завой и се отправи към центъра на града. — Хайде да отидем да проверим.
Двадесет минути по-късно се намирахме в една странична уличка в Трентън. Той използва пропуск, за да влезе в подземния гараж, паркира и двамата се отправихме с асансьора към седмия етаж, като оставихме Боб в колата. На етажа имаше четири апартамента. Спътникът ми почука на номер 704, след което отключи вратата. Влязохме вътре и се огледахме. Лампите светеха. Върху кухненския плот имаше дамска чанта с портфейл и различни други дреболии в нея. Ключовете ги нямаше. Проверих гардероба. Нямаше зимно палто или яке. Нямаше ботуши.
— Ето какво мисля, че е станало — казах му аз. — Взела е ключовете и палтото си, но е оставила чантата си. Затова мисля, че е излязла за малко и не е възнамерявала да ходи някъде надалеч. Може би се е нуждаела от малко свеж въздух или кратка разходка. И тогава, вероятно, й се е случило нещо неочаквано.
Апартаментът беше хубав. Беше удобен, а обзавеждането му не бе луксозно, но подбрано с вкус — малка кухня, всекидневна, ниша, пригодена за трапезария, една спалня и баня.
— Приятен апартамент — отбелязах аз, — но мога да предположа защо Анни е откачила, след като е била затворена тук за няколко дни. Телефонът й го няма в чантата. Защо не се опиташ отново да й се обадиш?
Дийзъл звънна на мобилния на Анни. След няколко секунди чухме апаратът да звъни наблизо. Последвахме звука до спалнята и го намерихме на пода до леглото.
— Не знам какво да мисля — казах аз. — Навсякъде вземам телефона си с мен. Не знам защо е оставила нейния тук. Като се има предвид, че е на пода, може би е изпаднал от джоба й.
Дийзъл написа бележка върху купчинката с лепящи листчета в кухнята и я залепи върху хладилника. Съобщението беше просто.
