Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 28

Дийзъл ми хвърли един поглед.

— Яде месо — прошепна той.

Джет насочи вниманието си към Бърлю.

— Кое изглежда вкусно?

— Искаш да я изпечеш на грил или на скара, или да я изпържиш на тиган? — попита той.

— Не знам. Нещо здравословно.

— Имам чудесна рецепта, която използвам при приготвянето на говеждо филе — каза месарят. — Мариновам го и след това го изпичам на скара със зеленчуци.

— Това звучи страхотно — възкликна Джет. — Може би ще можеш да ми покажеш как се приготвя?

— Разбира се — отговори Бърлю. — Много е лесно. Може да го направя още довечера, ако искаш? И ще донеса пържолите и всичко останало.

Джет написа адреса си на парче амбалажна хартия.

— Заповядай, когато приключиш с работата тук. Аз ще взема виното. — И тя си тръгна.

Дийзъл и аз изгледахме Бърлю.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита спътникът ми.

— Много съм добър, когато става въпрос за месо — отговори месарят.

Здрачаваше се, когато си тръгнахме от месарницата. Уличните светлини блестяха над въртящите се снежинки, а Трентън изглеждаше студен, но уютен.

— Много сме печени в тези глупости — любовните връзки — каза Дийзъл. — Правим всичко погрешно и накрая всичко се получава както трябва.

Върнахме се обратно с колата до квартала на Бийнър и обиколихме няколко пресечки. Дийзъл спря пред бара на Ърни и аз изтичах, за да огледам набързо. Не се виждаше никакъв Бийнър, затова се върнах в колата.

— Прекалено е рано — отбеляза спътникът ми. — Трябва да се върнем около осем.

— Трябва да се отбием в дома на родителите ми все пак — подсетих го аз. — Казах, че ще сме там за вечеря.

— Ние?

— Не исках да се почувстваш пренебрегнат.

— Спомням си родителите ти. Те държат приют за душевно болни.

— Добре! Чудесно! Остави ме пред вратата.

— Няма начин — отвърна ми той. — Не бих пропуснал това за нищо на света.

— Само трябва да минем набързо през апартамента ми, за да взема Боб.

Половин час по-късно отворихме вратата на банята и Боб погледна към нас — с тъжни очи, лигавещ се и дишащ тежко. Издаде някакви патетични скимтящи звуци, отвори уста, каза Баф! и повърна едно цяло руло тоалетна хартия.

— Много по-добре отколкото дивана — отбеляза спътникът ми.

Почистих тоалетната хартия и сложих ново руло на поставката. Докато приключа, Боб се беше съвзел напълно и нежно се търкаше в Дийзъл, като разнасяше кучешки лиги по дължината на целия му крачол.

— Май ще трябва да се преоблека, преди да отидем у вашите — констатира гостът ми.

— Със сигурност!

Дийзъл извади чифт дънки и риза от раницата си. Те бяха напълно еднакви с тези, които носеше, без лигите и сосът от пица. Нито по-добри, нито по-лоши. Той издърпа ризата си, развърза ботушите си и изхлузи тях и дънките си.

— Мили боже! — казах аз и се обърнах, така че да не съм с лице към него. Не че това имаше някакво значение. Образът му по слипове се беше запечатал в съзнанието ми. Рейнджъра и Морели, двамата мъже в живота ми, бяха физически перфектни по много по-различен начин един от друг.

Рейнджъра беше кубински американец с тъмна кожа и тъмни очи, а понякога и с тъмни намерения. Имаше тяло на кикбоксьор и умения на човек от специалните служби. Морели беше здрав и мършав, с италиански темперамент, сдобил се с мускулите и уменията си на улицата. Телосложението на Дийзъл беше по-едро и добре оформено. И като не можех да видя детайлите, аз подозирах, че е по-голям навсякъде.