Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 22

— Разбира се, че ще се заинтересува. Ти си домакиня-богиня. Точно това, което той търси.

Един час по-късно опашката на Кити бе бинтована с бяла марля, а предният крак на Блеки бе гипсиран.

— Беше много мило от ваша страна да дойдете толкова рано — каза Шарлийн на Мартин.

— Радвам се, че помогнах — отговори той. — Имате чудесни деца. Ръсел бе страхотен асистент.

— Вероятно бихте могли да дойдете някой път да нагледате Блеки, Кити и Флъфи — предложи самотната майка.

— Разбира се — отговори ветеринарят.

Всички стояхме около тях, очакващи. Гари Мартин трудно разбираше светските намеци.

След един дълъг момент, Дийзъл обви ръка около раменете на ветеринаря:

— Може би искаш да прегледаш заека на Шарлийн довечера.

Крушката в главата на Мартин светна.

— Довечера би било чудесно! Последният ми пациент е за пет часа, така че бих могъл да дойда около шест.

— Ще има задушено за вечеря, ако случайно решите да вечеряте с нас — каза Шарлийн.

— Господи, това е фантастично. Ще донеса нещо за десерт. Няма да имам време да приготвя моите орехови сладки, но ще се отбия до пекарната.

Закарахме жената, децата и животните й обратно до тяхната къща, махнахме им за довиждане и се мушнахме в моята кола.

Дийзъл игриво ме удари по рамото:

— Страхотен екип сме, а? — попита той. — Зачертай двете имена от списъка ни.

Отговорих на позвъняването на мобилния си телефон.

— Сестра ти ще идва за вечеря довечера — каза майка ми. — Ще приготвя лазаня и има сладоледена торта за десерт. Мислех, че би искала да дойдеш.

— Мисля, че може да ми се наложи да работя довечера.

— Какво? Не можеш да отделиш време да се нахраниш? Всеки трябва да се храни.

— Да, но имам и партньор…

— Винаги има в повече. Доведи и партньора си. Лула ли е?

— Не.

— Рейнджъра?

— Не.

— Кой е тогава?

— Дийзъл.

Мълчание.

— От онази Коледа, когато се запали елхата ли? — попита накрая майка ми.

— Аха.

Представих си я как се кръсти.

— Какво правиш с Дийзъл? — попита тя. — Не, не ми казвай. Не искам да знам.

Пета глава

Беше средата на сутринта и облаците се прокрадваха над нас. Стояхме пред къщата на Джийни Чанс и четяхме досието й.

— Тук няма много — отбеляза Дийзъл. — На тридесет и пет е. Никога не се е омъжвала. Няма деца. Работи във фабриката за копчета. В досието се казва, че има проблем.

Джийни живееше в едноетажна къща с нисък наем, на около четвърт миля от къщата на роделите ми в Бърг. В едно каре имаше по двадесет и една къщи. Всичките бяха направени от червени тухли. Предните врати се отваряха към малки веранди, които излизаха директно на тротоара. Задните врати водеха към миниатюрни дворове, които бяха обградени с алеи. Две спални, една баня, малка кухня-трапезария. Без гараж. Всички постройки бяха еднакви.

Позвъних два пъти, вратата се отвори съвсем малко и Джийни погледна през пролуката.

— Да? — попита тя.

— Търсим Джийни Чан — отговорих аз.

— Аз съм.

Беше около два сантиметра по-ниска от мен. Имаше кафяви бадемовидни очи и дълга до раменете тъмнокафява коса. Беше слаба и добре сложена, облечена в сиво безформено горнище и пасващо по цвят долнище.