Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 20

Шарлийн уви една хавлиена кърпа около котарака.

— Бедното котенце.

Дванадесетгодишното и десетгодишното момчета изтичаха в кухнята.

— Какво става? — попита дванадесетгодишният.

— Котьо се подпали, а Блеки си счупи крака — осведоми ги червенокосото дете.

— Голяма работа! — каза дванадесетгодишният. И двамата с брат му се обърнаха и се върнаха обратно на горния етаж, все едно подобно нещо се случваше всеки ден.

— Къде ще намеря ветеринар по това време в събота? — попита Шарлийн. — Ще трябва да отида до спешната клиника. Ще ми струва цяло състояние.

— Познавам някой, който ще ни помогне — предложих й аз. — Имам номерът му, но е в колата ми.

Шарлийн притисна още по-силно котето до себе си и грабна чантата си от плота.

— Вземи си палтото и шапката — нареди тя на червенокосото дете. — И доведи братята си. Всички във вана.

Партньорът ми вдигна лабрадора от пода и го понесе към вратата.

— Мисля, че Блеки трябва да мине на диета. Това куче тежи цял тон.

Четирите деца измаршируваха навън и се качиха във вана, а аз изтичах до колата си за досието на Гари Мартин. Дийзъл заключи къщата и се настани във вана с Блеки, легнал върху скута му и провесил предните си крака. Шарлийн беше седнала на пасажерското място с Кити, все още увит в хавлиената кърпа. Мушнах се на шофьорското място и се обадих на Гари Мартин по мобилния.

— Имам един спешен случай — казах му аз. — Котарак с изпечена опашка и куче със счупен крак. И разговарях с Лорета, но това е съвсем друга история.

— Тъжна история ли е?

— Аха. Не е добра.

— В събота не отварям преди десет — каза Мартин, — но мога да дойда по-рано. След половин час ще съм там.

Прехвърлих Боб от Ескейпа на задната седалка на вана на футболната майка, представих го на всички и заех мястото си зад волана.

— Кой е този големият, който държи Блеки? — попита най-малкото дете, когато спряхме на първия светофар.

— Казва се Дийзъл — отговори му Шарлийн. — Дръж се възпитано.

— Дийзъл — повтори детето. — Никога не съм чувал някой да се казва така.

— Дийзъл е влак — каза едно от другите деца.

Нагласих огледалото за обратно виждане така, че да мога да виждам партньора си. Очите ни се срещнаха за момент. Не можех да видя устните му, но малките бръчици около очите му ми казваха, че той се усмихва. Семейство Клингър го забавляваха.

В клиниката светеше, когато свърнах в паркинга. Гари Мартин бе пристигнал точно преди нас. Все още беше с палто и шапка, когато връхлетяхме вътре.

— Това е Шарлийн Клингър — представих я аз на Мартин. — Тя е майката на Кити и Блеки, и на четирите деца.

Шарлийн представи децата:

— Младши, Ралф, Ърни, Ръсел.

Ветеринарят погледна към Дийзъл.

— Той е с мен — уточних аз. — Той е носачът на кучето.

— Вероятно ще трябва да направя снимки на крака на Блеки, но асистентът ми ще дойде чак в десет — обясни Мартин.

— Аз мога да помогна — предложи Шарлийн. — Имам четири деца, три котки, две кучета, заек и дванадесет хамстера. Лепила съм разцепени устни, израждала съм котенца, кърмила съм четири момчета и дори веднъж измътихме пиленца за научния проект на Ърни.