Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 234

— Разбирам. Но преди да тръгнете, искам да се погрижа Корнелиус да ви се извини. — Чертите на Рупърт станаха сурови и твърди, когато погледна настоятелно към сина си.

Корнелиус сякаш се спаружи:

— Аз… много съжалявам за целия натиск, на който ви подложих напоследък.

Баща му въздъхна раздразнено:

— Това ли е най-доброто, на което си способен? Е, независимо от това аз също съжалявам, скъпа.

Въпреки нетърпението ми любопитството ме задържа за момент.

— За… какво?

— Задето бяхте въвлечена в този план, скроен от него и Лавиния. Прахосват парите ми с бясна скорост, за да поддържат нелепия й стил на живот, и искаха да ме отпратят с нова съпруга, която да ме разсейва, за да могат да управляват авоарите тук. Тъй като по закон все още контролирам всичко, сложих край на това и Корнелиус е много сговорчив по отношение на връщането на някои от безвкусните им глупости. Най-вече защото се страхува, че ще го изключа от завещанието. — Рупърт въздъхна отново. — По-голямата част от закупеното не може да бъде върната, защото го е купил на черния пазар, така че сега трябва да го продадем. Проклетниците, от които го е купил, не го искат обратно. Приемат само злато.

— Е, никой не е пострадал, така че… — Думите ми заглъхнаха, когато видях плата да се смъква от товара на Корнелиус. Сребристочерен камък проблесна в светлината на ранното слънце. — Това е баланкуанска скулптура.

Корнелиус се изпълни с надежда:

— Искате ли да я откупите от нас?

— Не. Откъде я намерихте? — Но разбира се, вече знаех.

— Не знам точно откъде идва. Искам да кажа, става дума за същия човек, от когото купувам, но винаги работя с посредника му. Той винаги намира редки и красиви неща. Познавачите сред нас са винаги готови да сграбчат всичко, което донесе. Стоките му са скъпи — но е почти невъзможно да се намерят където и да е другаде.

— Не говори за него, все едно е някакъв познавач — сгълча го Рупърт. — Той е просто обикновен крадец.

Това беше поредният неочакван обрат в чудноватия свят, какъвто беше животът ми напоследък. Но беше обрат, на който да се дивя някой друг път.

— Желая ви голям късмет в поправянето на всичко, но трябва да тръгвам. — Започнах да се отдалечавам заднешком, надявайки се, че посланието е ясно.

— О, ще оправим всичко — каза Рупърт. — И още не съм разорен. Което е причината, когато имате време, да поговорим за изплащането на договора ви. Не за брак. Винаги сме знаели, че съм твърде стар за вас. Това просто е нещо, което бих искал да направя като подарък и извинение…

Отново спрях да вървя, но не заради тези необикновени, невъзможни думи. Това, което ме накара да застина, беше поредица от викове и писъци. Хора тичаха към нас в посока, обратна на онази, в която се бяха отправили по-рано за обесването. Свършено е, помислих си трескаво. Трябваше да тичам към дома на Сайлъс. Трябваше да пренебрегна поздрава на Рупърт. Екзекуцията е приключила. Седрик е мъртъв.

Но не. Това не беше въодушевена тълпа. Не бяха приповдигнати от драматичната гледка как умира един еретик. Тези хора се страхуваха. Бягаха, за да спасят живота си.