Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 235

— Идва армия икори! Нахлуват в града!

33

Икорите?

Това не беше възможно. Не и в Денъм. Икорите все още деляха несигурни граници с външните колонии, но бяха изтласкани от този район от известно време. Договорите, сключени с Денъм и съседните му колонии, бяха удържали мирно. А и във всеки случай как можеше армия икори да е стигнала чак до Кейп Триумф, без никой да забележи досега?

Невероятно или не, паниката, надигаща се около нас, беше съвсем реална. Без да кажа нито дума повече на мъжете Чеймбърс, хукнах, тичайки срещу прилива на обезумялата тълпа. Това ми напомни зловещо за Сирминика, когато бях видяла същата истерия да обзема тълпите, които биваха обсебени единствено от мисълта за собственото си оцеляване. Проправих си с усилие път през напора на телата, като често ме бутаха и се блъскаха в мен. В един момент се блъснах в мъж, който ми помогна да се задържа и да не падна. Той и още няколко тичаха в същата посока като мен.

— Къде са икорите? — провикнах се, като се мъчех да не изоставам от тях.

Един хвърли поглед към мен:

— Оттатък край северозападния главен път. Северозападният главен път. След входа покрай форта този главен път беше следващият най-често използван за влизане в града. Освен това беше близо до сградата на съда. Близо до приятелите ми.

Забелязах пистолетите и ножовете на спътниците си.

— Имате ли допълнително оръжие?

— Не ставай глупава, момиче — излая единият в отговор. Когато стигнахме пресечката на Айана, се отделих от тях и за малко не се препънах в полите си, докато спринтирах нагоре по стълбите към мансардата й. Вътре грабнах арбалета от поставката му на стената и се поколебах дали да губя време в търсене на оръжията, с които се чувствах най-сигурна. Не. По-добре да вляза в битката с това, отколкото да я изпусна напълно.

А бях готова за битка, готова да направя каквото бе нужно, за да предпазя приятелите си. Независимо дали заплахата идваше от машинациите на Уорън Дойл, или от нахлуваща армия, щях да се изправя пред нея. Докато се връщах към вратата, забелязах кожена торбичка с дълъг ремък. Грабнах и нея и я преметнах през тялото си, през гърдите. Така си осигурих място да прибера скъпоценните документи, като в същото време оставих ръцете си свободни за арбалета.

Отвън на улицата още няколко души се бяха събрали и бяха вдигнали оръжие да се изправят срещу икорите. Присъединих се към малка група и се втурнах напред: решителността заличи всички следи от безсънната ми нощ. Но когато сградата на съда най-сетне се показа, тази яростна решителност се разколеба и аз спрях със залитане. Онези до мен също.

Сцената пред нас приличаше повече на сложна театрална постановка, отколкото на нещо от истинския живот. Бесилката беше издигната върху висока платформа, която предоставяше добър изглед, само дето публиката вече не се състоеше от обитатели на Денъм. Те бяха избягали. Вместо това пространството беше изпълнено с множество ездачи. Ездачи икори.

Всъщност никога преди не бях виждала икори освен на скици в осфридиански книги. Всички носеха наметки и шалове на ярки карета и райета — обичай, който бяха запазили дълго след като били прогонени от Осфрид и отвъд морето преди двеста години. Заради цялата тази пъстрота беше трудно да се прецени числеността им: за това затруднение допринасяше и фактът, че повечето от тях имаха руса и червена коса. Може би четирийсет или петдесет? От мястото, където стоях, не можех да видя точно.