Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 1892

— Той се опита да ми каже. Опита се да предупреди всички за фалшивите пратеници. — Саймън огледа забързаните надолу по Главния път силуети и потрепващите огньове. — Помниш ли съня, който имах в къщата на Гелое? Знам, че беше той. Че той… наблюдава.

— Не знам какво се случва, след като умираме — отвърна Бинабик. — Но мисля, че си прав. По някакъв начин Моргенес те наблюдаваше. Ти беше като семейство за него, дори повече от неговата Лига на свитъка.

— Винаги ще ми липсва.

Продължиха да вървят, без да разговарят. Три деца изтичаха покрай тях — едното влачеше ивица шарен плат, а другите се опитваха да я хванат.

— Аз също трябва да тръгвам скоро — обади се Бинабик. — Моите хора в Ийканук ме чакат и сигурно се чудят какво е станало тук. И най-важното от всичко, Сискинанамук е там и също чака. Като теб и твоята Мириамел, ние с нея имаме много дълга история. Време е да се оженим пред Пастира и Ловджийката и целия народ на Минтахок. — Той се засмя. — Въпреки всичко мисля, че родителите й малко ще се натъжат, когато видят, че съм оцелял.

— Скоро? Тръгваш си скоро?

Тролът кимна.

— Трябва. Но както ти е казал и Джирики, ние с теб ще имаме още много срещи.

Куантака ги изгледа и затича напред, като душеше земята. Саймън продължи да оглежда огньовете пред тях, сякаш никога не беше виждал подобно нещо.

— Не искам да те загубя, Бинабик. Ти си най-добрият ми приятел на този свят.

Тролът се протегна и хвана ръката му.

— Още една причина да не се разделяме за дълго. Ще дойдеш в Ийканук, когато можеш — със сигурност е крайно време за първата утку мисия при тролите! — а ние със Сиски ще дойдем да ви видим. — Той кимна сериозно. — Ти също си най-скъпият ми приятел, Саймън. Двамата винаги ще останем в сърцата си.

Продължиха да крачат към огньовете, хванати ръка за ръка.

Рейчъл Драконката скиташе из Ерчестър с мръсна коса и изпоцапани и парцаливи дрехи. Навсякъде около нея хората по улиците се смееха, пееха, радваха се, играеха на забавни игри, сякаш градът не беше превърнат в развалини. Рейчъл не можеше да го проумее.

Беше продължила да се крие в убежището си още няколко дни, след като ужасяващите разтърсвания и потрепвания престанаха. Беше абсолютно убедена, че над главата й е дошъл краят на света, и не изпитваше никакво желание да напусне добре обзаведената си килия, за да завари демони и таласъми да празнуват сред развалините на любимия й Хейхолт. Най-накрая любопитството и известна решителност надделяха — Рейчъл беше от онези жени, които не биха се примирили дори с края на света без съпротива. Нека я подложат на пъклените си изтезания. Благословената Риап също беше страдала, нали? Как можеше да си позволи някаква си Рейчъл да не последва примера на светците?

Щом се измъкна като къртица от дупката си, гледката на двореца потвърди най-лошите й страхове. Докато си проправяше път през залите и през развалините на това, което някога беше неин дом и гордост, сърцето й се сви. Тя прокле хората или създанията, които бяха направили всичко това, с такива яростни проклятия, че отец Дреосан би пребледнял. Разтърси я гняв като унищожителен пожар.