Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 1894

Покрай нея мина млад мъж и я погледна за момент. Беше слаб и с печално лице. Рейчъл премигна. Нещо в него й беше познато.

Изглежда, и той си помисли същото, защото се обърна и тръгна към нея.

— Рейчъл? — попита той. — Не си ли Рейчъл, управителката на камериерките?

Тя го изгледа, но не й дойде наум никакво име. Главата й беше изпълнена с крясъците на хората по покривите, които викаха на приятелите си по площада.

— Аз съм — отвърна тя. — Бях.

Той пристъпи неочаквано към нея, което я постресна, и я прегърна.

— Не ме ли помниш? Аз съм Джеръмайъс! Момчето на свещаря! Помогна ми да избягам от двореца.

— Джеръмайъс — възкликна тя и го потупа лекичко по гърба. Значи беше оцелял. Това беше добре. Беше щастлива. — Разбира се.

Той отстъпи една крачка и я огледа.

— През цялото време ли си била тук? Никой не те е виждал в Ерчестър.

Тя тръсна глава с изненада. Защо пък е дотрябвала на някого да я търси?

— Имах една стая… намерих едно местенце. Под двореца. — Тя вдигна ръце, неспособна да обясни всичко случило се — Скрих се. А накрая се измъкнах.

Усмихнат, Джеръмайъс сграбчи ръката й.

— Тръгвай с мен. Има хора, които ще искат да те видят.

Като протестираше, без сама да знае защо — надали имаше какво друго да прави възрастна жена като нея, — Рейчъл се остави да я помъкнат сред блъсканицата през Площада на битките. Джеръмайъс я повлече след себе си и преди да е успяла да му каже да я остави, минаха толкова близо покрай огъня, че тя усети топлината да прониква чак в замръзналите й кокали. Промъкнаха се през друга малка тълпа и се приближиха до редица облечени в ризници войници, които бяха кръстосали копия, препречвайки пътя им, но Джеръмайъс пошепна нещо в ухото на капитана и стражите ги пропуснаха. Рейчъл се учуди какво толкова му е пошепнал Джеръмайъс, но не й беше останал въздух, за да го попита.

Неочаквано спряха и Джеръмайъс тръгна пред нея и се приближи до младата жена, седналата в по-близкия от два стола с високи облегалки. Докато й говореше, жената погледна Рейчъл и й се усмихна. Управителката на камериерките я гледаше като замаяна. Това наистина беше Мириамел, кралската дъщеря, но изглеждаше много по-голяма! И много красива със спускащата се около лицето й руса коса, която сияеше от пламъците. Всичко в нея излъчваше кралско великолепие.

Рейчъл усети вълна от благодарност. Може би все пак в този живот имаше някаква справедливост, поне незначителна. Но какво толкова се беше загрижила Мириамел, това блестящо и възвишено като ангел създание, за някаква одъртяла прислужничка?

Мириамел се обърна и промълви нещо на мъжа, който седеше в сянката върху другия стол. Рейчъл забеляза, че той се сепна и се изправи.

„Милостива Риап — помисли си тя. — Толкова е висок! Сигурно е този Снежен кичур, за когото говорят всички. Някой каза и другото му име, как беше…?“

— Сеоман… — изрече високо тя, вторачена в лицето му.

Брадата, белегът, белият кичур над челото — за момент видя пред себе си просто един млад мъж. И го позна.

— Рейчъл! — С няколко огромни крачки той застана пред нея. Огледа я за момент с потрепващи устни и върху лицето му грейна широка усмивка. — Рейчъл! — повтори той.