Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 1890

Вместо да отговори, той се засмя безпомощно и я целуна. Ръцете й обвиха врата му.

Бяха се събрали на затревения склон под вратата Нарулах. Огромната порта лежеше в развалини, над камъните прелитаха птички и спореха шумно за нещо. Оттатък камъните залязващото слънце хвърляше отблясъци върху влажните покриви на Хейхолт. Звездата-завоевател беше бледочервено петънце в най-северния край на навъсените небеса.

Саймън и Мириамел се държаха за ръце, заобиколени от приятели и съратници. Ситите бяха дошли да се сбогуват.

— Джирики. — Саймън се освободи нежно от Мириамел и пристъпи напред. — Наистина имах предвид онова, което казах, макар че го изтърсих като разсърдено дете. Твоята стрела вече я няма, изгоря с изчезването на Краля на бурите. Вече не си дължим нищо един на друг. Достатъчно пъти си ми спасявал живота.

Ситът се усмихна.

— Значи започваме на чисто.

— Бих искал да не се налага да тръгваш.

— Майка ми и останалите ще се възстановят по-бързо в собствените си домове. — Джирики огледа знамената на своя народ, строен по продължението на хълма в ярките си одежди. — Погледни ги добре. Надявам се да запомниш тази гледка. Децата на зората може никога повече да не се съберат на едно място.

Мириамел се загледа към очакващите сити и безстрашните им, нетърпеливи коне.

— Красиво е — промълви тя. — Наистина е красиво.

Джирики й се усмихна и се обърна отново към Саймън.

— Вече е време за моя народ да се завърне в Джао е-Тинукай'и, но ние двамата с теб ще се видим не след дълго. Помниш ли, че ти казах веднъж, че не е нужна никаква магьосническа мъдрост, за да позная, че пак ще се срещнем? Пак ще го повторя, Сеоман Снежен кичур. Не е дошъл краят на историята.

— И все пак ще ми липсваш. Ще ни липсваш.

— Може би след време нашите два народа ще започнат да се разбират по-добре, Сеоман. Но няма да стане бързо. Ние сме древен народ и трудно се променяме, а и повечето простосмъртни все още се боят от нас, при това не безпричинно след всичко, което им сториха Хикеда'я. И все пак ми се иска да се надявам, че нещо наистина се промени безвъзвратно. Нашето време, на Децата на зората, отминава, но може би сега няма да изчезнем безследно. Може би след нас ще остане нещо повече от нашите руини и няколко древни легенди.

Той стисна ръката на Саймън, привлече го към себе си и двамата се прегърнаха.

Адиту се доближи зад брат си, леконога и усмихната.

— Разбира се, че ще дойдете да ни видите, Сеоман. А и ние ще дойдем при вас. Ние двамата с теб имаме да изиграем още много игри на шент. Със страх очаквам да разбера какви нови стратегии си научил.

Саймън се разсмя.

— Сигурен съм, че се боиш от играта ми на шент, колкото се боиш от снега и високите стени — никак.

Тя го целуна, след което се приближи до Мириамел и целуна и нея.

— Бъдете внимателни и търпеливи един към друг — каза ситката с блеснали очи. — Дните ви ще продължат дълго заедно. Запомнете завинаги тези моменти, но не пренебрегвайте и тъжните времена. Паметта е най-големият дар.