Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 1891

Наоколо се беше струпало голямо множество. Някои щяха да останат, за да помогнат при възстановяването на Ерчестър и Хейхолт, други — да присъстват на коронацията, трети щяха скоро да се завърнат в своите родни градове. Опечалени и ласкави, ситите се сбогуваха с всички.

Херцог Исгримнур се отдели от заобиколилата безсмъртните тълпа.

— Аз ще поостана още малко, Саймън и Мириамел, дори след като пристигне корабът с Гутрун от Набан. Но ще трябва да тръгнем за Елвритшала преди началото на лятото. — Той поклати глава. — Чака ме безбожно много работа там. Народът ми пострада много.

— Не бихме могли да започнем тук без теб — каза Мириамел. — Остани, колкото можеш по-дълго, а ние ще те изпратим с всичко, което би могло да ти помогне.

Херцогът я прегърна с огромните си ръце и я повдигна.

— Толкова съм щастлив за теб, сладката ми Мириамел! Чувствах се като някакъв проклет предател.

Тя запляска ръката му, докато той най-после не я пусна.

— Опитвал си се да направиш онова, което е най-добро за всеки — или поне ти си мислел, че е най-добро. Но при всички положения трябваше да дойдеш при мен, глупав дебелако. Аз с радост щях да се оттегля заради Саймън или заради теб, или даже заради Куантака. — Тя се завъртя в кръг и роклята й се развя. — Но сега съм щастлива. Сега наистина мога да работя. Ще поставим всичко на мястото му.

Исгримнур кимна със скрита в гъстата му брада меланхолична усмивка.

— Знам го, благословена да си — прошепна той.

Чу се пронизващ писък на тръби и тълпата се развика. Ситите се качваха на конете. Саймън се обърна и размаха ръка. Мириамел се пъхна под ръката му и се притисна до него. Застанал най-отпред, Джирики се изправи на стремената и вдигна ръка, след което тръбите отново изсвириха и ситите препуснаха, озарени от помръкващите лъчи на залязващото слънце. Увеличиха темпо невероятно бързо и само след броени мигове се превърнаха в блед облак, отдалечаващ се покрай хълма на изток. Вятърът довяваше отделни фрази от песента им. Саймън усети сърцето му да прескача в гърдите, преляло едновременно от радост и тъга, и знаеше, че ще запомни тази гледка завинаги.

След продължително почтително безмълвие тълпата започна да се разпръсва. Саймън и спътниците му се спуснаха към Ерчестър. На Площада на битките беше запален огромен огън; най-после улиците, запустели от толкова дълго време, преливаха от народ. Мириамел изостана, за да придружи Исгримнур. Саймън усети докосване по ръката и наведе очи. Беше Бинабик, Куантака пристъпваше до него като сива сянка.

— Чудех се къде си — каза Саймън.

— Аз се сбогувах със ситите тази сутрин, така че с Куантака се разхождахме покрай Кинсуд. Някои катерички, които живееха там, се поминаха, но Куантака се чувства много доволна. — Тролът се усмихна. — О, приятелю Саймън, мислех си за стария доктор Моргенес и за гордите чувства, които щеше да изпита, ако видеше какво се случва тук.

— Той ни спаси всички, нали?

— Безспорно е, че неговото планиране ни предостави единствената възможност, която имахме. Бяхме подведени от Приратес и Краля на бурите, но ако не бяхме подготвени, причинените от Елиас разрушения щяха да са още по-тежки. А и мечовете щяха да са намерили други приносители в кулата и нямаше да има никаква съпротива. Да, Моргенес не би могъл да знае всичко, но направи това, което друг не би могъл да направи.