Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 18

— Не. Слязъл в спалнята, легнал до жена си и заспал. Не веднага, но все пак заспал. И се постарал повече да не излиза навън, когато есенният вятър си играе с окапалите листа. Осъзнал онова, което някои научават още в детството си, но мнозина не могат да разберат дори когато остареят. Осъзнал, че не бива да се мечтае за достижими неща. От този момент нататък се постарал да си измисли нова мечта, истинска. Разбира се, не се получило. Затова пък заживял с мечтата за истинска мечта.

— Това е много стара история — каза замислено пазителят. — Стара и тъжна. Но ти разсея тъгата ми, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Времето за избор не беше ограничено от нищо — освен от глада и жаждата. Веднъж Мартин прекара пред компютъра повече от шест часа.

Ето и сега бяха изминали вече четирийсет минути, а той изобщо не можеше да вземе решение.

През вчерашния ден беше успял да посети дома на Ирина, да поговори с двете й приятелки и с нейното изплашено до смърт гадже — напълно безполезен хлапак на седемнайсет години, подмазващ се на бащата на Ира, на майка й и като че ли дори на кучето — едра и тъжна малтийска овчарка.

Кучето, между другото, притесняваше Мартин повече от всичко. Ира беше собственикът на песа; той живееше в стаята й, мяркаше се на всичките снимки и видеозаписи, любезно предоставени му от Ернесто Семьонович. Песът беше сериозен и боен. Тъгуваше за стопанката си.

Защо не го беше взела със себе си?

Една млада глупачка, която бяга от дома си, може да не каже нито дума на майка си и баща си, но винаги ще вземе кучето си — и то по чисто прагматични причини, предполагайки, че песът е най-добрият защитник на света, и заради онази сантиментална привързаност, която на седемнайсетгодишна възраст поставя животните на едно стъпало с хората, че и по-високо.

Ирочка не беше взела кучето.

Не беше взела и висящия на стената на стаята арбалет — изящна испанска играчка от подсилена пластмаса и титан, много скъпа и в същото време наистина полезна вещ. Не беше взела карабината, с която можеше да си служи и която беше напълно официално регистрирана в милицията.

Някак веднага се натрапваше мисълта, че влечението на момичето към приключенията е съвсем умерено, че от всички „зелени“ планети тя е избрала такава, в която няма никаква необходимост от оръжия: процъфтяващата американско-европейска общност на Елдорадо, градът-курорт на Небесносините далечини, градът-планета на добрите и високоразвити аранки, един от световете-резервати под патронажа на дио-дао — аскетична и сурова, но до безумие пунктуална и спазваща закона раса. Общо взето, една от онези планети, за които обичат да разказват в списанията „Вог“ или „Домашно огнище“, без да жалят място за цветни снимки и за възторжени брътвежи на туристи…

Това не се връзваше с характера на момичето, ето къде беше проблемът! Тя не би се преместила от трън та на глог, заменяйки създадения от парите на тате комфортен свят с друго уютно място. Мартин дори за миг заподозря, че девойката не е тръгнала към никакъв Портал, а е отлетяла за Бахамите или за Хаваите с истинското си гадже, за което родителите й, естествено, изобщо не подозират.