Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 17

— Всичко ли ми казахте? — настоя Мартин. — За дъщеря си, за себе си?

Дори и да имаше забавяне в отговора, то беше съвсем дребно и невинно.

— Всичко, което има връзка с работата. Но ако искате, питайте — ще отговоря на всички въпроси.

Мартин се предаде:

— Ще взема душ и ще пийна кафе, става ли? А после ще отидем у вас. Можете да почакате тук…

— С удоволствие — веднага се съгласи Ернесто. — Ще разгледам книжката…

Оставеното на бюрото раздърпано томче на Гарнел и Чистякова беше отворено на статията за расата хри, подозирана от авторите в омраза към чуждите раси и в човекоядство. Полушкин погледна снимката, изобразяваща нещо като гигантски омар на блатист бряг, и лицето му дори не трепна.

Мартин тръгна към банята.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Поговори с мен, пътнико.

Мартин никога не измисляше истории предварително. Отчасти от суеверие — струваше му се, че измислената история може по някакъв мистичен начин да се „материализира“, да стане известна на други пътешественици. И отчасти заради създалото се у него впечатление, че пазителите ценят импровизацията.

— Искам да разкажа за човека и неговата мечта — каза Мартин. — Той бил най-обикновен човек, живеещ на планетата Земя. И мечтата му била обикновена, простичка, някой друг дори не би я сметнал за мечта… Уютна къщичка, малка кола, любима жена и прекрасни дечица. Човекът умеел не само да мечтае, но и да работи. Той си построил къща и станало така, че тя даже не била малка. Срещнал девойка, в която се влюбил, и тя се влюбила в него. Човекът си купил кола — за да може да пътешества и да се връща по-бързо вкъщи. Даже купил още една кола — за жена му, за да не й е твърде скучно без него. Родили им се деца: не едно, не две, а четири прекрасни, умни деца, които обичали родителите си.

Пазителят слушаше. Седеше на диванче в една от малките стаички на московската Станция и внимателно слушаше.

— И ето, че когато мечтата на човека се сбъднала — продължи Мартин, — на него изведнъж му станало самотно. Жена му го обичала, децата му го обожавали, вкъщи било уютно и всички пътища на света били достъпни за него. Но нещо не му достигало. И веднъж, в една есенна нощ, когато студеният вятър брулел последните листа от дърветата, човекът излязъл на балкона на апартамента си и се огледал. Търсел мечтата си, без която било станало толкова тежко да се живее. Но мечтата за къщата се била превърнала в тухлени стени и вече престанала да бъде мечта. Всички пътища лежали пред него и колата вече била само заварени едно за друго парчета боядисано желязо. Дори жената, спяща в леглото му, била обикновена жена, а не мечта за любов. Дори децата, които обичал, станали обикновени деца, а не мечта за деца. И човекът си помислил, че би било много хубаво да излезе от прекрасния си дом, да ритне по калника разкошната кола, да махне с ръка на жена си, да целуне децата и да си отиде завинаги…

Мартин си пое дъх. Пазителите обичаха паузите, но работата беше там, че той още не знаеше как да завърши разказа си.

— Отишъл ли си е? — попита пазителят и Мартин разбра как трябва да отговори.