Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 20

Секс? Религия? Проблеми със закона? Не, не и не. При нея все още нямаше и намек за секс, вярата й в Бога беше на ниво „разбира се, има Висш разум“, правоохранителните органи нямаха никакви претенции към Ира.

Мартин затвори очи, прехвърляйки отново в паметта си цялата получена информация. Ето я Ирочка на плажа, с шапка „идиотка“ и кофичка, ето я пред пианото, ето я първокурсничка в престижен колеж…

Нещо го накара да се сепне. Престижен колеж. Цена на обучението — три хиляди и петстотин годишно. Танци, риторика, психология, айкидо… Държим вилицата с лявата ръка, а в носа си бъркаме с дясната…

Разширено изучаване на чужди езици. Ира беше учила английски и френски, а после и латински и древногръцки, а след това — немски и испански…

А през последните две години се беше занимавала с най-нелепия предмет, който може да съществува. Беше учила туристически език. Защо му е на някого да изучава език, който ще заложат в съзнанието му още при първото пътешествие — малък и приятен подарък на пазителите? От самоувереност? Защото просто езиците много му вървят?

Горещо. Много горещо!

Мартин се усмихна и премести курсора нагоре. Рондо… Карасан… Иол… Йожики… Вено… Планети, където има много хора, планети, където има много извънземни…

Библиотека.

Свят, много популярен в първите две години след идването на пазителите. Свят, върху който се нахвърля алчно всяка раса, получила достъп до Порталите. Свят, който не е нужен никому. Свят, където има само един Портал — много удачно.

Когато натискаше Enter, Мартин вече не се съмняваше, че е отгатнал.

3.

Станцията беше стандартна — голяма двуетажна сграда, състояща се от каменни блокове, с кула-фар. Сигурен признак, че на тази планета няма собствена цивилизация и пазителите не са се тормозили излишно в архитектурно отношение.

Но ако на планетата Хляб същата такава стандартна Станция изглеждаше опустяла и почти изоставена, то тук кипеше живот. В коридорите Мартин се натъкна на двойка извънземни — покрити с козина четириноги с напрегнат хищнически поглед и вълчи муцуни, от горния етаж долиташе многогласна реч: явно отпочиващите си пътници спореха за нещо в гостната. Мартин през цялото време чуваше долитащо иззад гърба му меко шляпане на лапи — или обули нещо меко, или разплути по природа. Знаеше, че на Станцията нито едно същество няма нито да посмее, нито да успее да причини вреда някому.

И все пак неприкритото следене го дразнеше.

Излезе на дървената веранда и там попадна на двама пазители едновременно. Единият бе по-стар, със сивкавокафява козина, и пушеше лула. Беше се облегнал на перилото и се любуваше на околността. Другият седеше до маса, на която бе сервиран чай, и слушаше внимателно един извънземен — висок широкоплещест хуманоид със сплескана глава и силни лапи с остри нокти. Извънземният не носеше никакви дрехи, освен яркосиня ивица плат на бедрата. Гласът му приличаше на ръмжене. Той му хвърли изпълнен с подозрение поглед, но продължи разказа си:

— И тръгнах из цветните поляни, късайки цвете след цвете… Но сред тях го нямаше розовото цветче, сбъдващо желания… И тогава реших да се върна при любимата си и тръгнах по следите си… Но тревата се беше сгъстила и ги бе заляла… Слънцето влезе в антифаза и черна светлина обгърна света… Виках, но ми отговаряше само тишината…