Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 15

— А ако ви направят такова предложение? — попита Ернесто. Той слушаше Мартин много внимателно.

— Това вече предложение ли е? — уточни Мартин.

— Не, въпрос е.

— Самият аз не съм обучен да отговарям на такива въпроси — рече Мартин с нотка на разочарование и се изправи. — Но имам един телефонен номер, мога да ви го дам, човекът ще отговори вместо мен.

Ернесто Семьонович се усмихна и остана на мястото си.

— Аз наистина нямам намерение да правя такива предложения, Мартине. Това си беше чисто любопитство. Знам кой ви покровителства. Известно ми е даже защо ви се оказва тази услуга. И бих могъл да се опитам да ги разубедя… но това изобщо не ми е нужно.

— Тогава да преминем към работата — отговори Мартин и седна отново. Дали заради неестественото име, или заради някои нюанси на поведението, но сутрешният гост му харесваше. Изобщо не му се искаше да чуе от него леко завоалирано предложение да намери и да убие избягал от Земята длъжник. Впрочем, многогодишният опит вече му подсказваше, че няма да има подобни баналности. С такива предложения идваха по-невзрачни хора.

Ернесто се поколеба. Някъде дълбоко в него, под спокойната ирония и явно доброжелателното отношение, имаше лека тревога и неловкост. Сякаш се канеше да разкаже едновременно тъжна и срамна история: за невярна жена, избягала с най-добрия му приятел, за нагла измама, на която се е хванал като последния балък, за избухнала внезапно страст към млада глупачка фотомодел, за нуждата от редкия и скъп афродизиак от планетата Ханаан.

Мартин чакаше, демонстрирайки учтивост, но без изобщо да пришпорва посетителя си и без да проявява заинтересованост. Сериозните хора изобщо не обичат да се молят, а ситуацията беше такава, че ще не ще, на Ернесто Семьонович щеше да му се наложи да се моли. Впрочем, той беше силен човек, щом фамилията Полушкин не му беше попречила в житейските дела. Някой друг би я сменил, когато достигне зряла възраст, но Ернесто си я носеше гордо, като знаме над обсаден форт.

— Всичко е ужасно банално — каза Ернесто. — Ще позволите ли?

— Да — каза Мартин, като погледна появилите се в ръцете на госта табакера и запалка с форма на гилотина. — Благодаря.

Взе пурата с удоволствие, макар и да не се смяташе за любител на тютюневата отрова. Но по-добре от време на време да попушиш пура, отколкото на всеки половин час да се тровиш с цигарен дим.

— Истинска хаванска — подхвърли мимоходом Ернесто. — Наскоро бях в Куба, оттам ги донесох… Московските са пълен фалшификат…

Мартин си помисли, че тази банална фраза обикновено се изрича от хора, които нищо не разбират от пури, не умеят да ги съхраняват и не знаят откъде да ги купуват. Но пурата наистина се оказа отлична и той премълча.

— Та, както казах, всичко е много банално. Имам дъщеря. Тя е на седемнайсет години. Глупава възраст, каквото и да си говорим. На момичетата им скимнало да си направят пътешествие… Тя минала през Портала. Моля ви да я намерите и да я върнете обратно. Както виждате — всичко е много просто.

— Извънредно просто — съгласи се Мартин. — И много банално… Седемнайсетгодишна, казвате?