Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 3

Джеръми се отмести от снайпера си. Осемчленният му екип трябваше да се промъква три дни през джунглата, за да се добере до сегашната позиция. Бяха пристигнали с хеликоптер до малко село край реката, откъдето ги бе поел един местен агент на ЦРУ и ги бе запознал с този мъж от племето, чието име Джеръми дори не се опита да произнесе. От ЦРУ им бяха изпратили за преводач Джейн, която бе бивш служител от Специалните разузнавателни сили.

Джеръми никога нямаше да разбере защо правителството на САЩ трябваше да обучава някого да говори на някакъв неразбираем индонезийски диалект, но беше изкарал много време в разузнаването и знаеше, че нещата там невинаги звучат логично. В света на тайните трябваше да приемаш това, което ти се казва, и да следваш целта.

— Не мърдам оттук — рече Джеръми. Нямаше намерение да се отделя от карабината си, докато „пратеникът“ — това бе местният прякор на индонезийския специалист по правене на бомби, наречен Али Фалал Махар — не влезеше в малкото селище от нескопосни колиби, намиращо се пред тях. Махар бе известен терорист и само за последната година бе участвал в единайсет терористични нападения срещу обекти в Източна Азия. Бе отговорен за смъртта на повече от 340 души, 37 от тях американци.

Джеръми знаеше, че „пратеникът“ ще се появи в малката махала малко преди настъпването на нощта, което означаваше, че той трябва да е тук, за да посрещне Махар и… да го поздрави подобаващо.

— Къде са стрелците? — Мъжът с марковите обувки се надигна от стола си и отиде до другия край на масата. За известно време престана да обръща внимание на екраните и се зае с новинарската сводка, която съветниците му подготвяха три пъти дневно.

— Точно там, където започва гората — отговори онзи, който обясняваше сателитната картина. Сътрудникът — стегнат бивш служител от флота на име Траск, посочи към малка полянка в източната част на джунглата. Виждаха се пет примитивни колиби край брега на пресъхнал ручей. Върху плоския покрив от клони на най-голямата от тях бе поставена сателитна чиния. Наоколо имаше и малък червен генератор за ток, няколко тенекиени туби, различни картонени кутии, както и дрехи, проснати на опънато между тикови дървета въже. Нямаше жени и деца, само няколко крастави кучета се въртяха около изгаснало огнище, мъчейки се да изровят нещо за храна от пепелта.

— Позицията на Уолър е тук — продължаваше Траск. Той очерта кръг източно от колибите, а после посочи на юг. — А снайперистът е тук.

— Общо колко са? — попита властно другият.

— Осем. Трима зелени нападатели, двама сини, още един син снайперист и Уолър.

И тримата знаеха, че „зелен“ означаваше човек от армията, а „син“ — от флота.

— А жената от агенцията?

— Да, разбира се… преводачката. Тя има същия тренинг като останалите, но основната й подготовка е академична. Ако се наложи, ще се сражава като другите, но това не е главната й задача.

Мъжът с обувките „Джон Лоб“ затвори сводката, остави я на заседателната маса и се обърна отново към екрана.