Читать «Скрутатор» онлайн - страница 97

Дошлият преди малко отново бе изникнал на прага и ожесточено ръкомахаше. Витис го отпрати.

— Използва те? Какво искаш да кажеш?

— Чувствах, че той е на милион години — още по-тихо продължи тя. — През цялото това време е лежал под земята, извличайки енергия. Изчаквал е и е изготвял планове за момента, когато ще се озове на свобода.

— И какво иска да направи? — Витис се стараеше да си придаде вид, че я иронизира, но бе започнал неспокойно да щипе брадичката си с два пръста. Може би той притежаваше някакви суеверия.

— Той следва някакъв минерален инстинкт, останал от отдавнашни времена, когато светът е бил различен. Той ме контролираше, но не искаше мен. Аз не бях нищо повече от средство, с което кристалът да достигне до някой могъщ мистик. Някой като теб. — Тя посочи към него.

Предводителят на клан Интис отскочи назад.

— Не ме докосвай! Казва ти да се заемеш с мен, така ли? — Дъхът му свистеше иззад стиснати зъби.

— Как би могъл да ми казва? — отвърна тя с детска невинност. — Не е у мен.

— Изчакай тук.

Нима би могла да стори друго? Тиан отново посегна към него, но Витис се измъкна през платнището.

След известно време той се върна. Придружаваше го аахима, която занаятчията не бе срещала преди. Жената бе изключително възрастна. Бръчките върху тъмната ѝ кожа пораждаха мисълта за дървесна кора. Косата ѝ бе посивяла като стара слама.

— Това дребно същество? — каза старицата, впервайки замъглените си очи в Тиан. Тя се приближи до занаятчията, но не я докосна. Гласът ѝ бе стържещ. — Не ми изглежда възможно.

— Всички я видяхме да лети, Юриен. И знаем, че тя отвори дверта.

Юриен се взираше в очите на Тиан.

— Наистина ли кристалът е разговарял с теб, дете?

Занаятчията потръпна, а аахимата се усмихна. Жълтеникавите зъби висяха в различни посоки, сякаш бутнати в глината на венците от нечия несръчна ръка.

— След като използвах амплимета — рече Тиан, преструвайки се на удивена. — Той нашепва в ума ми. По същия начин, както разговаря с възловата точка.

— Какво?! — извикаха в един глас Витис и старицата.

— Това бе причината Малиен да ме отпрати с таптера…

— Таптер? — навъси се Юриен.

— Летящият конструкт — разясни занаятчията. — Макар да го искаше за себе си, Малиен ме отпрати, защото амплиметът разговаряше с възела. И тогава Кладенецът на ехото, пленен в Тиртракс, започна да се размразява.

Лицето на Витис посивя.

— Да се размразява? — прошепна той, вторачен с нарастващ ужас. Реакцията на Юриен бе по-овладяна, но за момент Тиан зърна уплах в очите ѝ. Какво точно бе представлявал предсмъртният дар на Джоейн?

— Малиен се опасяваше, че Кладенецът ще се освободи — продължи Тиан, — а в присъствието на амплимета тя не можеше да попречи на това. Ако кристалът бе останал там, цялата планина с все намиращия се вътре град щеше да рухне.