Читать «Скрутатор» онлайн - страница 99

— Да видим дали ще иска да разговаря отново с теб, Тиан.

— Махни го! — извика Юриен, потръпвайки. — Как смееш да го носиш тук след това, което той стори току-що?

— Да не мислиш, че искам? — изфуча предводителят. — Винаги съм бил против. Но запасите ни са почти изчерпани, а без конструкти сме безпомощни. Ако враговете се завърнат, ще ни унищожат за по-малко от ден. Амплиметът ме ужасява, но това е единственият начин. Вземи го, Тиан.

Занаятчията усещаше смъртта на Генис в кристала.

— Страх ме е. — Тя посегна към амплимета, но спря. — Когато той говори с мен, всичко е толкова ясно и съвършено, но после става неясно като сън. — Потръпвайки като от желание, Тиан събуди спомените си от абстиненциите, за да придаде правдоподобност. — Искам само да се вслушам отново.

С разсеян поглед тя се втренчи в платнището на шатрата.

Триор рязко нахлу вътре, разклащайки цялата палатка. Смъртта на Генис бе заличила хладната ѝ красота, оставяйки аахимата подпухнала, зачервена и състарена с поне две десетилетия. Виждайки амплимета върху протегнатата длан на Витис, жената затрепери от гняв.

— Никаква поука ли не извлече от смъртта на сина ми? — яростно каза тя.

— Можеш ли да намериш начин да се измъкнем? — каза Витис и отстъпи една крачка от яростта ѝ. Той загърна бипирамидата, но не я прибра.

Погледът на Триор следеше движенията му.

— Генис никога няма да напусне това място.

Предводителят отказваше да я поглежда в очите.

— Съжалявам. Той ме умоляваше, Триор. Предупредих го — знаеш мнението ми по този въпрос — но той беше неумолим. Каза, че ти си го научила да се справя с амплимета. — Погледът му пламтеше.

— Как бих могла? — каза Триор, но този път тя отказваше да го погледне.

— Не зная. Или той ме е излъгал тогава, или ти ме лъжеш сега.

— Неизменно се връщаш към старата песен, Витис.

— А клан Натаз не спира да се връща към онова вманиачаване, докарвало ни само гибел.

Гибел? Каква ли история имаше този кристал — или някой негов родственик — за която Тиан нямаше и понятие?

— Поне моят син се показа достатъчно смел! — просъска Триор. — Щом си се страхувал сам да поемеш риска, защо не връчи амплимета на приемния си син?

— Той е всичко, което е останало от клан Интис — рече другият, сякаш това обясняваше всичко.

— От клан Интис са останали единствено един влюбен мухльо и един грохнал мъж, който дори не е мъж.

— Как смееш! — кресна Витис.

Тя говореше спокойно, внимателно, студено.

— Ти не си стерилен, Витис, както твърдиш — ти си импотентен! Липсата на мъжественост обяснява страхливостта ти.

— Ако не знаех, че мъката е помрачила разсъдъка ти, щях да те държа отговорна за тези думи — отвърна той. — Клан Натаз винаги е точил лиги по тези смъртоносни кристали. А клан Интис винаги е представлявал гласът на разума.

— Достатъчно — каза Юриен. Тя не повиши глас, но описа сложен жест във въздуха, премествайки ръка от Витис към Триор.

С огромно усилие на волята Витис се овладя и сведе глава към скърбящата майка.

— Моите съболезнования, Триор. Генис беше прекрасен младеж. Той ме убеди, че е достатъчно силен, и аз неохотно му позволих. Кажи ми, Триор, за себе си ли искаше кристала, или за сина си?