Читать «Скрутатор» онлайн - страница 90

— На Аахан беше най-малкият. Но ние бяхме единственият клан, решил изцяло да мине през дверта. Повечето от нас оцеляха. Така че ние сме на девето място по численост сред дванадесетте аахимски клана. Ние сме пет хиляди.

— В Тиртракс срещнах възрастна жена на име Малиен — каза Тиан, — която донякъде приличаше на теб. Тя спомена, че води произхода си от клан Елинор. Но сантенарските аахими не следват кланова принадлежност.

Тицеа се намръщи.

— В древни времена неколцина от моя клан са били отведени тук като роби.

— Тя е много известна, присъства в едно от Великите сказания.

— В такъв случай се надявам някой ден да посетя Тиртракс и да се срещна с нея. Ние не знаем почти нищо за онези от нас, прекарали хиляди години в изгнание на Сантенар. Би ли искала да пийнеш нещо?

— Да, моля. Много съм жадна.

— Ще те отнеса до шатрата.

Тиан започваше да харесва младата аахима. Това щеше да представлява проблем, когато занаятчията се опиташе да приведе плана си в действие. Но пък Тицеа не бе поискала от нея да обещае, че няма да бяга.

Широката палатка бе разделена на голям централен отсек, около който се издигаха други, по-малки стаи. Килимите, с които шатрата бе застлана, изглеждаха скъпи. За сметка на това единствената мебел представляваше малка маса, край която червенокос младеж пишеше нещо. Наоколо се виждаха метални сандъци.

— Това е брат ми Кале — рече Тицеа, все още носеща гостенката си на ръце. — Кале, това е Тиан, която отвори дверта и откри тайната на полета.

Тиан почувства срам от внасянето си и се зарече да се упражнява още по-усилено.

Удивеният Кале остави перото си.

— Тиан! — възкликна той. Миг по-късно момчето си припомни обноските и протегна ръка. Дългите аахимски пръсти се обвиха стегнато около дланта ѝ. — За мен е голяма чест да те срещна.

Кале изглеждаше на не повече от тринадесет, но пък с аахимите бе трудно да се определи действителната възраст. Той бе висок колкото сестра си, с бледа, чиста кожа, дълъг нос, зелени очи и огненочервена коса.

— Как така тя… — юношата местеше поглед между двете.

— Витис ми нареди да я пазя.

Бузите на Кале придобиха цвета на косата му.

— Но… — Той заби поглед в земята, обезсърчен. — Обезчестени сме. Какво ще кажеш на татко?

— Той не се е върнал от битката… — Виждайки притеснението в очите на брат си, тя побърза да добави: — Все още.

Кале се помъчи да се овладее.

— Но ще се върне, нали?

Треперещият му глас молеше за потвърждение.

— Разбира се, че ще се върне. А ти се връщай към уроците си.

Юношата отново се върна към книгата си, но не спираше да поглежда към входа на шатрата.

Със свободната си ръка Тицеа взе кошница.

— Искаш ли да се върнем под дървото? Вън е по-хладно. Този свят е горещ.

— И за мен е така — рече Тиан.

— Ти си родена в другия край на Лауралин, нали? В Тикси, на западното крайбрежие?

— Знаеш много за мен — каза занаятчията.

— Ти ни спаси. Ти си част от нашите Истории.

— Но…

— Да? — учтиво я подкани Тицеа.

— Не искам да ти преча. Сигурно се притесняваш за баща си.

— Така е — отвърна аахимата. — Но това е личен въпрос, а аз имам дълг да се грижа за теб. Нека не говорим повече за това. Истината е, че ти си приветствана разтуха от проблеми, за които не бих могла да сторя нищо.