Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 76

Подобно на много богати и разглезени римляни той страдал от „носталгия по калта“ — играел на топка с телохранителите си, лудувал маскиран с приятелите си из мизерните квартали на града до малките часове, като дори му се случвало да попадне в ареста. И ако представлявал опасност за самия себе си, Калигула бил смъртоносен не само за въображаемите си врагове, но и за реалните си съюзници. Един човек, който се заклел да жертва живота си за възстановяването на императора, бил принуден да го стори пред очевидци; друг обещал да се сражава като гладиатор и Калигула се погрижил да изпълни думата си. Разбира се, както бил предсказал Тиберий, видял сметката на другия наследник Гемел, а също така принудил своя верен тъст Макрон да се самоубие. Той само се опитвал да помага със съвети на младия император, чието възкачване организирал лично; може би съветите били прекалено много и раздразнили Калигула. Филон евреинът, съвременник на онези събития, разказва как реагирал Калигула, като видял приближаващия Макрон — „Ето го и учителя на онзи, който вече не се нуждае от уроци… който твърди, че императорът трябва да се подчинява на поданиците си, който се смята за вещ в изкуството на управлението и за наставник… Кой смее да поучава мен, който още в лоното на майка си, в тази работилница на природата, съм бил оформен като император…?“ Да, това несъмнено е истинският глас на тиранията, но чак на лудост… Калигула придал на падението на Макрон типичен щрих — имал връзка с жена му и го обвинил в сводничество.

Жестокостта на Калигула не е била неоправдана или безпричинна като тази на Тиберий, а преднамерена, дори старателно обмислена, безобразна и доставяща радост — поне на него… Жестокостта му била политическа — „Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен“ — и никога не е била необмислена, дори когато целувал любовниците си по врата („Само една моя дума и ще изгубиш прекрасната си главица“). Светоний разказва, че принуждавал родителите да присъстват на екзекуциите на децата си и веднъж поканил един баща на вечеря непосредствено след това, като през цялото време се шегувал. Наслаждавал се на смъртта на жертвите си и заповядвал на палачите да не бързат: — „Удряй така, че да усети, че умира“. Жаждата му за ужаси била сякаш безгранична. Веднъж дори заповядал да натрупат пред него крайниците и вътрешностите на един екзекутиран сенатор.

Ще бъде несправедливо да се твърди, че единственото поле на изява на Калигула е това на жестокостта и безчинството. Той наистина е управлявал — колкото и изумително да изглежда — три години и девет месеца в Рим и изпълнявал няколкото стандартни задължения на император. Например възстановил изгорения театър на Помпей, като махнал, разбира се, името на Помпей от фасадата. Външната му политика била точно толкова шантава, колкото и домашните му лудории, и в това отношение той напълно изолирал Сената. Освен абсурдната си северна експедиция начело на четвърт милион въоръжени мъже и обоз, в който пътували жени и актьори, построяването на фар в Булон, който стоял до шестнадесети век, и консолидирането на Мавритания (Северозападна Африка), което щяло да стане така или иначе, най-значителното му действие било, че едва ли не провокирал въстание на евреите.