Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 74

Управлението му започнало превъзходно. Римският народ приветствал неопетнената издънка на популярен род (по бащина линия) и оцелелия от императорския дом, в който насилствената и преждевременна смърт наред с бурната радост от живота била нещо нормално. (Откритите в Лузитания и в Азия клетви за вярност показват, че възкачването на младия Гай било посрещнато добре из цялата империя.) Под натиска на ентусиазираните граждани Сенатът му гласувал всички власти, които Август успял да припише на себе си, както и някои, които Тиберий отказал. Римляните празнували по начина, който им харесвал най-много — като изклали 160 000 животни. Калигула реагирал благочестиво и щедро. Устроил пищно погребение на Тиберий, което несъмнено би шокирало покойния император, и плакал по време на собствената си надгробна реч. Отплавал в бурното море, за да прибере останките на майка си и брат си. Сменил името на месец септември на „Германик“, отрупал баба си Антония с толкова почести, колкото Ливия получила през целия си живот. Направил консул своя заекващ и страдащ от тикове чичо Клавдий, който дотогава бил най-обикновен конник. Осиновил (поредния) Тиберий, позволил на всички изгнаници да се върнат, отменил цензурата и за да е сигурен, че ще го обичат в провинциите, възстановил васалните владетели и им върнал правото да събират данъци. На два пъти давал пиршества за всички конници и сенатори и естествено за нула време пропилял наследството си.

Една щуротия несъмнено се оказала доста солена. Калигула събрал търговски кораби, закотвил ги един до друг като алея с дължина 5 км между Байя и новото пристанище Путеоли, покрил ги с пръст и дъски, превръщайки ги в нещо като нов Апиев път, и обикалял върху тях с колесница два дни, облечен в доспехите на Александър Велики. След тази история Светоний отбелязва: „Толкова за Гай императора, а сега да се заемем с Гай чудовището.“

През месец октомври в годината на възкачването си на власт Калигула сериозно се разболял. Хората се страхували за живота на техния нов, великолепен млад принц и се молели от все сърце да се оправи. Той оздравял. Историците са се опитвали да открият клинични доказателства за лудостта на Калигула от поведението му — смятало се, че то може да се обясни само по този начин, — но двамата му най-нови биографи не са съгласни с подобно становище. Като перифразира Актън по начин, който несъмнено би харесал на Калигула, професор Ферил пише, че „Властта развращава, а абсолютната власт е още по-завладяваща“. Калигула най-добре може да се разбере като дете, на което раболепният Сенат му е позволил да бъде безкрайно ужасно и което не се подлагало на никакво ограничение, докато не било спряно от кинжалите на неминуемите убийци. Несъмнено той е класически пример за мъж, доминиран от „детето в него“. След смъртта на сестра му Друзила, с която имал дълга и страстна връзка и която вероятно го е възпирала донякъде, Калигула останал съвсем самичък на този свят; макар да бил едно от общо седем деца — четирима синове и три дъщери, — всички те вече били или мъртви, или прогонени.