Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 44
Антъни Блонд
За да се измъкне от дългата ръка на Сула, Цезар постъпил в армията и спечелил медал за спасяването на живота на друг войник при обсадата на Митилена. След това заминал за Битиния, за да служи (според злите езици — да лежи под) на васалния цар Никомед. Полъх на хомосексуализъм витаел около Цезар през целия му живот въпреки опроверженията на най-видния му биограф Джон Бъчан; вижте обаче сами този доста сладък момент от Светоний:
„Като претор в Африка се застъпил за сина на един благородник на име Масинта… с такава жар, че сграбчил Юба (царския син) за брадата. Масинта бил арестуван, но Цезар го спасил… и го държал дълго в собствения си дом. След изтичането на срока на службата му отплавал за Испания, като взел Масинта със себе си. Ликторите… и тълпата… послужили като параван и никой не разбрал, че Масинта е скрит в носилката на Цезар.“
(Какво ли е станало с този Масинта?)
По традиция Цезар започнал политическата си кариера като обвинител в съда, но не успял да се прояви особено, поради което решил да замине за Родос и да учи ораторско изкуство при наставника на Цицерон, Аполоний Молон. По пътя бил заловен от пирати, които шетали из цялото Средиземноморие (римляните не били добри моряци), докато най-сетне били унищожени от Помпей. Тъкмо тогава станал инцидентът, за който стана дума по-горе. Цезар настоявал откупът му да бъде увеличен от двадесет на петдесет таланта, показвайки (типично за него) нахалството си, зависимостта си от други по финансови въпроси, решимостта и триумфа си — защото по-късно наистина се върнал да разпъне похитителите си на кръст, като преди това се погрижил да прережат гърлата им.
Върнал се в Рим на бърз кораб с мечти за слава и власт и на почти тридесетгодишна възраст. Станал едил, атакувал установената върхушка в лицето на Помпей и Крас, обсипал плебса с нари и станал квестор и надзирател на Апиевия път — длъжности, които му позволявали да се представи със зверовете в сребърни клетки по арените. Цицерон усетил „дълбоката и опасна природа зад неговите усмивки и любезност“ (по думите на Плутарх). „Съзирам склонност към тирания във всичките му начинания, но пък като го гледам колко старателно се сресва и как деликатно почесва главата си с пръст, не мога да повярвам, че този човек може да замисли такъв огромен и гибелен план като унищожаването на Римската република.“ (Много точно наблюдение!)
На тридесет и четири станал командващ войските в Испания, но до кампаниите си в Галия бил по-известен на римляните като демагог, отколкото като военен. През последните години на републиката всеки, който се стремял към върха на хлъзгавия политически връх, се нуждаел от армия, която да го издигне до него и да го задържи там. За да има армия, Цезар се нуждаел от командирски пост и кампания. Римската армия побеждавала почти винаги. Катастрофата на Крас в Партия, превърнала се в гроб на огромната му военна репутация, била изключение. Един генерал с легионите си в провинция, която винаги можела да се разшири още, имал повече власт и за по-дълъг срок, отколкото намиращия се в Рим консул. Той можел да издига и сваля царе и главатари, да сключва договори, да определя граници, да определя и събира данъци, да изтръгва мари за закрила (любимото занимание на дука на Марлборо) и да трупа богатство, като продава в робство военнопленниците — това било негова лична привилегия. Римските генерали често престъпвали правомощията си, макар комуникациите им със Сената да са били най-малкото толкова ефективни, колкото между Чатъм и неговите генерали или Пит Младши и адмиралите му през осемнадесети век. Веднъж заел поста си, римският генерал можел да реши, че за Сената и римския народ ще бъде най-добре, ако се обърне срещу племената, разпознавани до момента като „приятели и съюзници“ (както били наричани официално), и нахлуе на територията им, за да придобие повече земя и богатства; въпреки убеждението на римляните, че като единствена цивилизована сила имат правото да завоюват, по-основните им мотиви били непосредственото забогатяване и власт. Една успешна кампания можела да бъде увенчана с издигане на храм на Марсово поле, в който да се пазят трофеите (доспехите) на победения враг, а егото на генерала щяло бъде удовлетворено с обявяването му за
