Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 46

Както знае всеки изучаващ латински, „Галия е разделена на три части…“ С това изречение започва разказа на Юлий Цезар за завоеванието му в книгата му De Bello Gallico и то нерядко изчерпва познанията на доста хора за древния свят. Все пак си заслужава да продължим цитата, тъй като той представлява великолепно резюме на географията и демографското състояние на страната, която решил да подчини, и същевременно е много добър пример за ясния и стегнат стил на военен, (Личи, че Цезар не е бил замесен от адвокатско тесто.)

„… на три части, населявани от белги, аквитани и от онези, които на собствения си език се наричат келти, а за нас са гали. Всички те имат отделни езици, обичаи и закони. Келтите са отделени от аквитаните от реката Гарона, а от белгите — от Марна и Сена. Белгите са най-храбрите от тях, тъй като са най-отдалечени от цивилизованата римска провинция, най-рядко се посещават от търговци, предлагащи луксозни стоки, и са най-близко до германците оттатък Рейн, с които все воюват. Поради същата причина хелветите са по-храбри от останалите келти; те са почти непрекъснато във война с германците и или се опитват да пазят страната си от тях, или самите те нахлуват в Германия.“

Подобно на голяма част от Северна Европа през 58 г. пр. Хр., Галия била гора (forest, или на латински foris est — отвън е) и затова до построяването на римските пътища придвижването на войските без карти и компаси било много трудно, особено през нощта, един от любимите похвати на Цезар. Освен това комуникацията между армиите зависела от бърз конник — а както ще видим, той невинаги успявал да стигне до целта си. Самата природа също не била укротена (вземете съвременната автомагистрала, неуязвима за всякакви природни стихии с изключение на земетресенията) и войниците често се страхували от околността толкова, колкото и от врага.

Резултатът от сражението зависело от дисциплината и решимостта на хората и от уменията на командира. Жизненоважна роля в римската армия играел центурионът. Добрият стар професионалист (съвсем малко са примерите на лоши центуриони) можел собственоръчно да повали двадесет варвари и с личния си пример да обърне хода на битката, така че нямало значение, че на бойното поле римляните най-често били превъзхождани числено. Когато бил убит един млад военен трибун от близко семейство (поради което младежът бил на този пост), Цезар бил тъжен, но когато паднал един центурион, той плакал. Често в разказа си Цезар ги назовава по име (центурионите рядко имали по две имена) и им посвещава дълги любящи пасажи, отбелязва колко по-добре се сражавали, когато ги наблюдавал, макар че самият той най-често се намирал в разгара на битката и веднъж дори заповядал да изведат конете му, за да може да се оттегли. Като историк на собствените си действия Цезар е честен и откровен, не се опитва да прикрива грешките си, признава уменията и дори красноречието на враговете си, макар че, разбира се, De Bello Gallico да е била замислена като партийна пропаганда. Партията бил самият той.