Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 41

Ето един добре известен откъс от едно от писмата му:

„Случи се един ден да отида на игрите по обяд с надеждата за по-леко забавление, може би някаква комедия или нещо друго, което да облекчи донякъде очите на човек, преситил се с човешка кръв. Жестоко се лъжех. Всички предишни борби бяха просто невинни в сравнение с тази. Бях гледал просто дреболии, а сега идваше ред на най-чиста и откровена касапница! Биещите се не бяха защитени с нищо; телата им бяха напълно открити за всеки удар и всяко мушкане намираше целта си. Повечето хора предпочитат този вид пред всички други срещи, независимо дали са част от програмата, или се провеждат по специално искане. И напълно естествено. Мечът не се възпира от шлем или щит. Защо са нужни доспехи? Кому е притрябвало фехтовално майсторство? Всичко това само забавя малко смъртта. На сутринта хората се изправят пред лъвове и мечки, а по обед — пред зрителите си. Те изправят касапин срещу касапина и запазват победителя за следващата кървава баня; единственият изход за бойците е смъртта. „Но този или онзи е разбойник по пътищата!“ Е? „И убиец!“ Като убиец той си получава заслуженото; но какво е твоето престъпление, нещастно създание, че ти се налага да го гледаш? „Убий! Бий! Гори! Защо се колебае пред стоманата? Защо не иска да убива? Защо умира така противно?“ Виковете ги карат да стиснат меча. „Оставете ги да се бият незащитени — излезте с голи гърди!“ Представлението е спряно за малко. „Прережете няколко гърла, за да няма прекъсване!“ Хора, нима не разбирате, че лошите примери се отразяват върху онези, които ги организират?“

Удоволствието от жестокостта, което лъха от този враждебен разказ за римляните на трибуните показва, че тълпата е била садистична като повечето тълпи, макар тази концепция с нейните сексуални тонове и евентуалното по-късно чувство за вина да била непозната подобно на мазохизма. Римската жажда за кръв била едновременно проста и чудовищна. Тигрите и лъвовете се появили за първи път на арената през 184 г. пр. Хр. и моментално се превърнали в хит. Цицерон писал, че „дивите зверове бяха прекрасни“, макар да отбелязва, че тълпата изпитала съчувствие към слона. Уважението към дивите животни е модерен феномен, с който римляните не били обременени. В края на краищата те се намирали в империята, в която имало в изобилие лъвове, тигри, мечки, щрауси и дори крокодили. Събирането им било скъпо и ги показвали само при munera (екстравагантните представления, устройвани от големци като Помпей и Агрипа и, разбира се, от императорите), а не на обикновените ludi, посещавани ежедневно от Калигула, на които умирали само хора. (Тези игри, особено морските битки, когато хиляди се сражавали до смърт в изкуствени басейни, били достатъчни за засищането на жаждата за кръв.)

Римските игри, започнали като благочестиви панихиди, в крайна сметка се превърнали в нечестиви убийства, когато един (посмъртен) християнски мъченик на име Телемах се осмелил да се изправи между двама гладиатори през 402 г. Присъстващият претор, който вероятно платил игрите, наредил монахът да бъде незабавно премахнат, но когато научил за нещастния инцидент (както вероятно му е бил представен), тогавашният император Хонорий забранил игрите. Те не били подновени никога повече.