Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 36

Придвижването в рамките на империята било едно от най-големите постижения на епохата. Римските пътища били толкова добри, че Харълд можел да стигне от Йоркшир до Хастингс за три дни. От друга страна, британските пътища били в такова окаяно състояние, че Джордж III, веднъж свален от власт, никога не стигал по-далеч от Йорк през цялото си дълго управление.

Далечните разстояния не били проблем за римската армия, така че кохортите (никога не били наричани легиони) помощни войски, често въоръжени със собствените си племенни оръжия и понякога използващи специалните си умения, като прашкарите от Балеарските острови, конниците от Нумидия (Алжир) и стрелците от Крит, можели да се предвижват доста бързо из римския свят. Те винаги били командвани от римски трибуни или префекти, трябвало да разбират издаваните на латински заповеди и можели в крайна сметка да извлекат полза от привилегиите на римския легионер. Англичаните от 18 и 19 в., пропити с римска история при Етън и Уинчестър, са копирали „изкусната“ система на Август. При организирането на шотландските полкове Уилям Пит следвал римския пример.

Дисциплината на римската армия е легендарна и се ползвала с огромна слава и одобрението на историците от деветнадесети век, повтарящи като ехо римските си предшественици Ливий и Полибий. Най-прочутото и омразно наказание било децимацията, при която един на всеки десет войници от провинилата се кохорта бивал убиван с тояги или камъни от войници от друга кохорта. В действителност това се случвало много рядко и на практика наказанието не се прилагало в империята, макар Октавиан да го използвал по време на войната в Далмация през 34 г. пр. Хр. (Както ще видим по-нататък, той далеч не бил приятен човек.) Разбира се, Калигула се опитал да наложи децимация, но заповедите му били игнорирани. Бичуването било по-обичайното наказание, а когато виновниците били многобройни, заменяли житото с ечемик; последното наред с намаления дял от плячката, било любимото наказание на Юлий Цезар. Един съвременен немски историк смята, че „метежите и неподчинението били изненадващо силно разпространени в римската армия… Римският легионер си приписвал независимост на мисълта и действията, далеч надхвърлящи онова, което обикновено се приписва на римския войник.“

Ето един пример на метеж, който си заслужава да се разкаже. Император Клавдий, който далеч не е бил така глупав, колкото се мъчи да го изкара Гибън, нито пък благ като образа на Чарлз Лотън, решил да нахлуе в Британия. Юлий Цезар посочил пътя през 55 и 54 г. пр. Хр., но не знаел за оловните мини, които наред с пшеницата и робите биха могли да „оправдаят операцията“, както се казва днес. Освен това предшественикът му Калигула станал за смях, като оповестил гръмко, че ще нападне острова (флотът така и не отплавал). За да възстанови имперската слава, да даде урок на варварите, да осигури работа на някои бездействащи легиони и да си осигури триумф, Клавдий събрал войска от 40 000 души, съставена от легионите от Рейн и един от Панония (най-общо там, където е днешна Австрия). Дион обаче разказва, че армията му категорично отказала да предприеме плаване в океана „извън света“. Щом научил за бунта, Клавдий изпратил най-високопоставения си либертин Нарцис, който бил началник на новоучредения секретариат (нещо като военен съвет) да реши проблема. Войниците изобщо не се впечатлили. Били свикнали в навечерието на важна кампания да бъдат окуражавани от самия император; обръщението на бивш роб, несъмнено недоволствали центурионите, било прекалено много — или прекалено малко. Войниците му се разкрещели да си затваря устата с изрази, запазени за Сатурналиите, когато робите се преобличали като господари, а господарите — като роби, както римските войници в Йерусалим коронясали Исус за цар на евреите с корона от тръни. Въпреки това Нарцис явно ги надприказвал, тъй като бунтът утихнал и легионите се качили на корабите.