Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 29

Това обяснява защо приемниците на Август тероризирали Сената толкова дълго време. След като не успял да устрои смъртоносен инцидент, Нерон убил майка си, но узаконил деянието си, като изфабрикувал заговор, зад който уж стояла тя. Както ще видим, той дори успял да превърне събитието в триумф. Да вземем и Калигула, винаги сочен като най-голямото чудовище на античния свят; безотговорен, своенравен и жесток, той би одобрил присъдата на последния си (американски) биограф, че властта развращава, а абсолютната власт е още по-завладяваща. Всъщност издигането на коня за консул не се състояло, а така или иначе цялата история била шега. Тридесет и деветте му известни жертви били подбрани много внимателно и били по-малко от жертвите на император Клавдий (когото било трудно да измъкнеш от съдебната зала).

Калигула презирал римския народ, поради което му бил завещан от предшественика му Тиберий — също така презрителен, но далеч по-малко развеселяващ и весел; той обаче уважавал законите на народа. Според съвременните стандарти (след Юлския заговор Хитлер екзекутирал 10 000 души) римските императори били ограничени в отношението им към заговорниците, не разполагали с тайна полиция и много рядко правели процесите публично достояние. Всъщност Калигула използвал принципа на „отвореното правителство“ — когато прокарал Lex Maiestatis (закона за обида на величието, на свещената му и неприкосновена личност), той го изложил на бронзова табела. Публикувал сметките си, премахнал цензурата и дори публикувал имената на клиентите на бардака му на Палатинския хълм. (Една от многото му ужасни шеги.)

Римската империя не би могла да просъществува толкова дълго, ако поданиците й не вярвали в ефективността и справедливостта на римския закон. Един от най-прочутите й граждани, Саул от Таре, знаел много точно какво прави, когато апелирал към цезаря.

РИМСКАТА АРМИЯ

Полковник Дьо Гол в книгата си „Пътят на меча“, публикувана през 1932 г., (подобно на Хитлер и Франко той се придържал твърдо към принципите си) възхвалява армията като въплъщение на волята на нацията. Ето какво пише той: „Франция е била създадена с меч. Дедите ни са влезли в историята с меча на Брен. Кралската лилия, символизираща единството на нацията, е не друго, а копие с две пики отстрани.“ Дьо Гол и неговият почитател (но не и приятел) Чърчил били последните държавници, вярващи в кръвта. И двамата преживели най-противната част от Първата световна война — Чърчил със своя батальон (въпреки че искал да командва бригада), а Дьо Гол бил във Вердюн, където метежът бил потушен от друг бъдещ държавен глава — Петен. Макар и да ги смутил, този опит не ги обезкуражил. Римската армия (а още по-малко японската) не би толерирала окопната война. Римският войник уважавал живота си и не би се подчинил на командир, който не споделя виждането му. И двамата биха гледали на киселото подчинение на британския войник и сантименталната саможертва на френския като непрофесионални.