Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 27

Установяването на този триумвират било извършено по типично римски начин от Сената с четиристотин центуриони и войници, които се грижели сенаторите да вземат правилното решение; завземането на властта в Рим винаги се обличало в законна форма и Сенатът, който накрая успял да се отърве от Нерон, си останал уважавана от тираните институция до идването на власт на „африканския“ император Септимий Север.

Отначало римското право се основавало на авторитета на paterfamilias, или главата на семейството, който до края на империята имал пълното право да продава децата си. Именно той настоявал за boni mores — преданост, целомъдрие и уважение към висшестоящите. Той имал правото и наказвал със смърт децата си за неподчинението им. Римляните винаги са били моногамни, макар че по-късно разводите не представлявали проблем. Странно е, но в римското общество не се откриват следи от първородно право, макар че римлянинът трябвало да осигури поколението си, иначе в отвъдния свят не го чакало нищо добро. Това е причината за честите осиновявания — висшата класа била далеч от желанието да създава деца (което накарало Август в рамките на кампанията му за възстановяване на „старите ценности“ да даде данъчни облекчения на гражданите, създали три или повече деца, нещо доста близко до почти безплатните билети за влакове и държавни помощи за големите семейства в съвременна Франция).

Истинският римски paterfamilias бил въплъщение на закона. Имало един закон за патрициите и никакъв за останалите. Между тези патриции — принадлежащи към отделните gens (род, като gens Julia на първите петима императори), които били 300, или една от тридесетте curiae, съставляващи трите племена на Древен Рим — отначало нямало нужда от сложни закони за общуване, тъй като думата на римлянин (към друг римлянин) била достатъчна.

Всеки от тях притежавал много земя в центъра на Рим — heredium, — държана от фамилиите поколения наред; и докато се разраствали заедно с Рим, те привличали clientela, или група зависими от тях хора — по-бедни граждани или освободени роби, които се ползвали с тяхната закрила в замяна на гласовете или участието им като клакьори в съда.

Освободените роби и „чужденците“, които скоро станали мнозинство в града, можели да предявяват иск в съда единствено чрез римски paterfamilias, така че било особено важно да принадлежиш към някоя clientela; това продължило чак до времето на Каракала (онзи с баните), който дал граждански права на всички свободни жители на империята. Римските законотворци имали огромен напредък в справянето с проблемите и това водело след себе си положителни резултати — увеличаване на населението и просперитет. Отначало един от магистратите, наричан претор, интерпретирал таблиците със закона в Рим; след завладяваното на Сицилия преторите станали четирима, а след Испания — шестима; диктаторът Сула ги направил осем, а Цезар — шестнадесет; преторите започнали основаващата се на прецеденти съдебна практика с решенията си, които бивали излагани върху бяла дъска (album) на Форума.