Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 123

От смокините горките гъски сериозно се разболявали; всъщност уголеменият и мазен черен дроб означава, че птицата страда от диабет. Римляните ценели iecur ficatum („смокинен дроб“) повече от останалите разновидности, а галите, които обичали това лакомство толкова, колкото и в наши дни, забравили думичката „дроб“ (iecur) и продължили да използват само ficatum. През осми век тя се променила на figidum, а през дванадесети — на fedie et feie, докато се стигне до foie.

Ювенал казва, че гъшият дроб се сервирал горещ. „Пред господаря е сложен огромен гъши дроб, угоен петел колкото гъска и глиган — всичките горещи.“

На пиршеството, устроено от кариериста Марк Барон, домакинът се забавлявал, като давал на гостите си с по-скромен произход обикновено меню, докато самият той се заел с цитираното по-горе, последвано от трюфели! Лукул също обичал трюфели. Тези скъпи, редки, може би събуждащи либидото превъзходни деликатеси със специфичен аромат, били много атрактивни за римляните. Гърците и римляните имали различно мнение за естеството на трюфелите. Ученикът на Аристотел Теофраст смятал, че те се раждат от есенните бури и по-точно от гръмотевиците; Никандър, който живял сто години по-късно, твърдял, че те всъщност са променена от вътрешната топлина тиня, а според Плутарх представлявали оформена от мълниите кал.

И до днес никой не е успял да развъди такива трюфели; правени са експерименти в Лимузен и Перигорд, а един евреин от Калифорния смята, че почти е разрешил проблема… Марциал им дава дар слово: „Ние, трюфелите, които пробиваме хранителната почва с меките си глави, сме земните ябълки, втори след гъбите.“ Гален ги предписвал на пациентите си (сред които, разбира се, били Марк Аврелий и Комод), „тъй като те са много хранителни и предизвикват обща възбуда, спомагаща чувствените удоволствия“. Може би през Античността трюфелите не са били същите като пикантните черни трюфели от Перигорд и Страсбург или характерните бели трюфели от Италия, които са ни известни, докато Плиний ги описва като червеникави, черни или бели (италиански вариант?), а Марциаловите пробиват почвата като гъби.

Трудното откриване на трюфелите несъмнено се дължи на факта, че се размножават и растат наслуки под земята и трябва да се търсят с помощта на свине или кучета. Римляните вероятно са се наслаждавали на истински трюфели — tubera — и са използвали думата tuber за пикантни, приличащи на буци гъби, които поникват от земята и са разпространени в района на Средиземноморието.

На голяма почит били и печурките. Отново ще цитираме Марциал:

„Да пратиш дарове от злато и сребро,

Плащове и тоги — Всичко туй е лесно;

Но да дариш печурки…

Е същинска мъка.“

Плиний, който в „Естествена история“ дава точни описания на ядивните и отровни гъби, пише доста надуто:

„Сред храните, които се ядат без замисляне, с право бих поставил гъбите. Макар вкусът им да е превъзходен, гъбите са станали омразни като ужасно средство за убийство — именно чрез тях Агрипина отрови своя съпруг, императора Тиберий Клавдий; и така тя даде на света и на самата себе си друга отрова, по-лоша от всички останали — Нерон, собственият й син…“