Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 78

— И към ушите ми — прошепна и тя, заслушана в невероятната симфония от звуци, лееща се наоколо. Някъде високо в небето един прилеп пищеше с честота — недостъпно висока за нормалния човешки слух. А пък песъчинките около нея оформиха нещо като скромен концерт, докато се блъскаха в скалите и отскачаха с тихо свистене, преди да паднат върху почвата.

Удивително е, сподели тя с Деймън, дочувайки самодоволната нотка в собствения си телепатичен глас. И сега по всяко време ще мога така да разговарям с теб? Но трябваше много да внимава — телепатията заплашваше да разкрие много повече, отколкото би искала да изпрати на този, с когото контактуваше.

Трябва много да внимаваш, съгласи се Деймън, с което само потвърди опасенията й.

Но, Деймън, и Бони ли може да прави това? Трябва ли да се опитам да й го покажа?

— Кой знае — отвърна й Деймън гласно и Елена потръпна. — Да уча човешките същества как да използват Силите си, не е моята стихия.

А какво ще кажеш за Силите, свързани с различните ми криле? Сега ще мога ли и тях да контролирам?

— За тях нямам никаква представа. Досега никога не съм виждал нещо подобно. — За миг Деймън се замисли, след което поклати глава. — Според мен се нуждаеш от някого с повече опит, за да те обучи как да ги контролираш. — И преди Елена да успее да изрече нещо, той добави: — По-добре ще е да се върнем при другите. Почти стигнахме Демонската порта.

— Предполагам, че тогава не бива да използвам телепатичните си способности.

— Ами, така доста лесно ще се издадеш…

— Но по-късно ще ме научиш, нали, Деймън? На всичко, което ти е известно за контролирането на Силата.

— Може би гаджето ти трябва да прави това — изръмжа Деймън почти грубо.

Страхува се, каза си Елена, докато се опитваше да скрие мислите си зад стена от бял шум, за да не може Деймън да ги улови. Уплашен е, че ще ми разкрие прекалено много, както и аз се боя от него.

14

— Е, сега следва наистина трудната част от пътуването — обяви Деймън, когато двамата с Елена се върнаха при Бони и Мередит.

Мередит го погледна.

— Какво следва сега?

— Наистина трудната част. — Деймън разкопча черната си кожена чанта. — Вижте, това там е истинската порта — добави той шепнешком, — през която трябва да преминем. При това преминаване можете да се държите колкото искате истерично, защото се предполага, че сте пленнички. — Извади от чантата няколко въжета.

Елена, Мередит и Бони се притиснаха една към друга като нагледна демонстрация на сестринството на динозаврите велосираптор.

— Какво възнамеряваш да правиш с тези въжета? — бавно заговори Мередит, сякаш искаше да остави на Деймън време да обмисли за последен път решението си.

Деймън с видима досада поклати глава.

— Как какво? Ще ви завържа ръцете.

— Защо?

Елена бе поразена. Никога не бе виждана Мередит толкова ядосана. Самата тя дума не можа да отрони. Мередит пристъпи и впери гневен поглед в очите Деймън само от десетина сантиметра.

Сега очите й изглеждаха сиви! — възкликна удивено някаква изолирана част от ума на Елена. Тъмно, много тъмно, но съвсем ясносиви. През цялото време мислех, че са кафяви, а не е било така.