Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 79

Междувременно Деймън изобщо не изглеждаше разтревожен от възмущението на Мередит. Дори един тиранозавър рекс би се изплашил повече от изражението на Мередит, помисли си Елена.

— И очакваш да се мотаем наоколо с вързани ръце? Докато ти правиш какво?

— Ами ще се държа като ваш господар — обясни й Деймън, ненадейно живнал, като ги озари с невероятната си ослепителна усмивка, макар и само за миг. — Вие трите ще сте мои робини.

Последва дълго, дълго мълчание.

Елена махна с ръка, сякаш искаше да помете всички евентуални възражения.

— Няма да го направим — заяви тя съвсем просто. — Няма и толкоз. Все трябва да има някакъв друг начин.

— Искаш ли да спасиш Стефан? Искаш ли, или не? — неочаквано я попита Деймън. Черните му очи, втренчени в Елена, излъчваха изгаряща топлина.

— Разбира се, че искам! — викна Елена, усетила как бузите й пламват. — Само че не като робиня, която ще влачиш на въже след себе си!

— Само по този начин хора могат да влязат в Тъмното измерение — заяви Деймън решително. — Вързани или оковани, като собственост на някой вампир, китсуне или демон.

— Не беше го споменавал досега. — Мередит поклати глава сломено.

— Казах ви, че няма да ви хареса!

Дори докато отговаряше на Мередит, очите на Деймън не се откъснаха от лицето на Елена. Под привидната си студенина като че ли я молеше да го разбере, замисли се тя. В доброто старо време, припомни си Елена, той само би се облегнал нехайно на най-близката стена, и повдигайки вежди, би казал: „Чудесно, и без това никак не ми се ходи там. Кой иска да отиде на пикник?“

Но сега Деймън искаше да влязат вътре, осъзна Елена. Отчаяно го искаше. Но просто не знаеше как да ги убеди. Единственият начин, който му бе познат се свеждаше до…

— Деймън, първо трябва да ни обещаеш нещо — заговори Елена, гледайки го право в очите. — И трябва да го направиш, преди да сме решили дали да продължим, или не.

Видя как в очите му се изписа облекчение, макар за другите две момичета лицето му може би да изглеждаше съвсем студено и безучастно. Елена беше убедена, че Деймън е доволен, защото тя не потвърди, че предишното й решение е окончателно.

— Какво искаш да обещая? — попита я той.

— Трябва да се закълнеш, да ни дадеш честната си дума, че независимо какво ще решим сега или след като навлезем в Тъмното измерение, няма да се опитваш да ни влияеш. Няма да ни приспиваш чрез методите ти за контролиране на съзнанието, нито да ни принуждаваш да правим това, което желаеш. И няма да използваш никакви вампирски номера за влияние върху съзнанията ни.

Деймън не би бил Деймън, ако не оспори всяко чуждо предложение.

— Ами ако вие сами поискате от мен да го сторя? Защото там, вътре, има някои неща, които ще е по-добре да преживеете спящи…

— Е, тогава ще те уведомим, че сме променили мнението си, и те освобождаваме от обещанието ти. Ето, виждаш ли колко е просто. Няма други основания спор. От теб се иска просто да се закълнеш.

— Добре — склони Деймън, все още приковал поглед в очите й. — Заклевам се, че няма да прибягвам до никаква Сила, за да въздействам върху умовете ви, освен ако вие изрично не ме помолите. Давам ви честната си дума.