Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 77
Л. Дж. Смит
Ще се пръсна…
През цялото това време погледът й оставаше прикован в очите на Деймън, докато прехвърляше чувствата си към него: от възмущението и гнева й, до шока и агонизиращата болка… а сега и… до…
Мозъкът й експлодира.
Остатъкът от Силата й се завихри в бясна циркулация, ала без да причинява каквато и да е болка. Всеки неин дъх добавяше още Сила към досегашната, като просто се вливаше в кръвообращението й, но без да увеличава аурата й, а само подпомагаше Силата, която вече беше заредена в нея. И след още две-три забързани вдишвания тя осъзна, че вече може да го прави без усилия.
Сега Силата на Елена не просто се плъзгаше плавно в нея, докато външно изглеждаше като нормално човешко същество, а запълни няколко възлови точки в нея и това промени всичко.
Осъзна, че гледа Деймън с разширени очи. Трябваше да я предупреди какво я очаква, вместо да я остави да се впусне неподготвена в това изживяване.
Тогава Елена забрави за него, потопена в новото проникновение. Осъзна, че може да поддържа циркулацията на Силата си и дори да я извисява все повече и повече, да се подготвя за следващото действително експлозивно пламване, но без нищо от това да показва външно.
А пък колкото до онези точки…
Елена се озърна. Само допреди няколко минути наоколо цареше отчайваща пустош. Сега сякаш залпове от светлина пронизваха очите й. Заслепиха я. Оставиха я замаяна. Багрите сякаш оживяваха до великолепие, пищно чак до болезнено. Чувстваше, че би могла да вижда много по-надалече от когато и да било, все по-навътре в заобикалящата я пустош, и в същото време да различава съвсем ясно зениците и ирисите на Деймън.
Макар и двете да бяха черни, имаха различни нюанси на черното, помисли си тя. Разбира се, че си пасваха — Деймън не би могъл да има ириси, които да не подчертават зениците му. Ирисите му обаче бяха някак си… по-кадифени, докато зениците — по-копринени, по-блестящи. И все пак кадифеното бе това, което задържаше в себе си светлината, както нощното небе.
Точно сега зениците му бяха неимоверно разширени, приковани в лицето й. Като че ли Деймън за нищо на света не искаше да се лиши дори от най-незначителната й реакция. Неочаквано ъгълчетата на устните му трепнаха в лека усмивка.
— Успя. Научи се да насочваш Силата към очите си. — Думите бяха едва доловим шепот и преди промяната никога не би могла да го чуе.
