Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 75

— Какво? — попита Елена остро, толкова силно, че можеше да пробуди всички спящи. Но Бони не се помръдна.

— Какво се е случило? В коя нощ? В кой мотел? — засипа я с въпроси Мередит. И след като не получи веднага отговор от Елена, я улови за ръката и я завъртя, за да застанат лице в лице.

Най-после Елена се осмели да погледне приятелката си в очите. Но знаеше, че в нейните собствени очи не можеше да се прочете нищо.

— Елена, за какво говори Бони? Какво се е случило с Деймън!

Елена запази безизразното си изражение и използва думата, която бе научила тази нощ:

— Сай.

— Елена, наистина си невъзможна! Няма да зарежеш Стефан, след като го спасиш, нали?

— Не, разбира се, че не. — Елена се почувства силно наранена. — Стефан и аз си принадлежим завинаги.

— Но все пак си прекарала една нощ с Деймън и помежду ви се е случило нещо.

— Нещо… предполагам, че да.

— И какво беше това нещо?

Елена извинително се усмихна.

— Сай.

— Ще го узная от него! Ще го притисна в ъгъла…

— Можеш да съставиш план А и план Б, и така нататък — предложи й Елена. — Но няма да помогне. Шиничи му открадна спомените, Мередит. Съжалявам, нямаш представа колко дълбоко съжалявам. Но дадох клетва никой да не узнае за това. — Вдигна очи към по-високата от нея Мередит. Усети как сълзите запариха в очите й. — Не може ли поне веднъж да ме оставиш на спокойствие?

Мередит се предаде.

— Елена Гилбърт, светът е щастлив, че в него съществува само една като теб. Ти си… — Замлъкна, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая каза: — Време е да лягаме. Новият ден скоро ще дойде, а с него и Демонската порта.

— Мери?

— Сега пък какво има?

— Благодаря ти.

13

Демонската порта.

Елена погледна назад над рамото си. Бони примигваше сънено на задната седалка на приуса. Мередит бе спала много по-малко от нея, но след доста тревожните новини приличаше на острие на бръснач: изпълнена с енергия и готова за действия.

Отпред нямаше друго за гледане, освен Деймън зад волана на приуса и струпаните на седалката до него пликове с храна. Отвън през прозорците се стелеше само мъгла, въпреки че вече би трябвало пътят чак до хоризонта да е осветен от утринната зора сред безводната аризонска пустош.

Всичко изглеждаше плашещо и объркващо. Поеха по един черен път, отбиващ се от магистрала 179. Мъглата постепенно се спускаше все по-ниско и обгръщаше колата отвсякъде, докато накрая цялата я погълна. На Елена й се стори, че бавно, но неотклонно се откъсват от стария обичаен свят на Макдоналдс и веригата за търговия на дребно Таргет, за да прекосят границата към някакво необичайно място, за което не би трябвало дори да знаят, а още по-малко да го посещават.

В насрещната лента нямаше никакво движение. Нито една кола. Колкото и да се опитваше да различи нещо през прозореца, Елена имаше чувството, че е обиколена само от бързо движещи се облаци.

— Не се ли движим прекалено бързо? — попита Бони и сънено разтри очи.

— Не — увери я Деймън. — Ще е невероятно съвпадение ако точно сега някоя друга кола се появи на същия този път.