Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 115

— Вие, млади жени, сте съвсем нови тук и напълно неопитни — наруши лейди Улма продължителната тягостна тишина. — Дано само не съм казала нещо неподходящо…

— Ние тук сме робини — уточни Мередит и повдигна въжето си. — Струва ми се, че колкото повече научим толкова по-добре ще бъде за нас.

— Вашият господар — никога не бях виждала досега някой да се сражава така шеметно със Стария Дрозн. Мнозина са говорили какво ли не против него, ала смелостта им се изчерпваше само с това. Вашият господар обаче…

— Ние го наричаме Деймън — прекъсна я Бони.

Лейди Улма веднага запомни името му.

— Да. Господарят Деймън — мислите ли, че би ме задържал при себе си? Разбира се, той първо ще трябва да плати кръвен данък на роднините на… на Дрозн, след което пръв ще може да избира какво да вземе от неговата собственост. Аз останах сред малкото роби, които Дрозн не успя да убие. — В изписаната по лицето на жената надежда имаше нещо толкова болезнено, че Елена едва се сдържа да не отвърне очи от нея.

И тогава се досети, че от доста време не бе виждала Деймън. Колко време му е нужно, за да се оправи с тълпата? Погледна тревожно към Мередит.

Мередит тутакси разбра какво се крие зад този поглед, но само поклати безпомощно глава. Дори да успееха да се доберат до Мястото за сборищата под водачеството на Лакшми, какво можеха да направят?

Елена успя да се овладее да не потръпне от болка и се усмихна на лейди Улма.

— Защо не ни разкажете още за времето, когато сте били малко момиче? — попита я тя.

19

Деймън не очакваше, че садистичен, тъп дъртак, който пребиваше с камшик една жена само задето не можеше да тегли тежка каруца като кон, ще има приятели. И Стария Дрозн наистина нямаше. Но проблемът не бе в това.

Нито дори самото убийство, колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед това. В живота на робите убийствата бяха част от всекидневието. Жителите на тези бедняшки квартали с опасни тесни улички не се изненадаха от това, че Деймън се бе нахвърлил върху Стария Дрозн и бе спечелил битката с него.

Проблемът беше в отношението към една робиня, а вероятно стигаше и по-надълбоко. Ставаше дума за това, как Деймън се държи с робините си.

Внушителна тълпа от мъже — Деймън веднага забеляза, че сред тълпата нямаше нито една жена — наистина се беше струпала пред вратата на къщата на лекаря. Мъжете действително носеха факли със себе си.

— Полудял вампир! Полудял вампир на свобода!

— Домъкнете го, за да раздадем правосъдие!

— Да изгорим това място, ако не ни го предадат!

— Старейшините ни заповядаха да им го предадем!

Това като че ли постигна желания от тълпата ефект, защото по-почтените напуснаха улиците и навън останаха само най-жадните за кръв, обикновено размотаващи се без работа, за които побоищата бяха вълнуващо развлечение. Разбира се, мнозинството от тях също бяха вампири, при това вампири в добра форма. Ала нито един от тях, каза си Деймън, докато оглеждаше струпаните в кръг около него настървени нападатели с ослепителната си усмивка, не беше мотивиран от съзнанието, че от него зависи живота на три млади момичета и че едното от тях беше Елена Гилбърт истинска скъпоценност в короната на човечеството.