Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 117

За миг загуби съзнание, след което бавно се свести, за да се сгърчи от болка.

И тази проклета адска шумотевица. Тържествуващата сган от вампири и демони, опиянена от жестокостта си, се гърчеше и кълчеше в спонтанен дивашки танц около Деймън, заливайки го с бурния си гърлен смях, докато тези побойници имитираха как му забиват въображаеми колове, от което самите те още повече се влудяваха.

Именно тогава Деймън разбра, че наистина ще умре.

Това осъзнаване му подейства шокиращо, макар да знаеше отлично колко по-опасен е този свят от онзи, който той наскоро напусна. Дори в света на хората той неведнъж се бе озовавал на косъм от смъртта.

Ала сега край него нямаше нито един от могъщите му приятели. Нито успя да напипа някаква слабост в тълпата, от която да се възползва. Всяка изтичаща секунда му се струваше сега дълга като минута, всяка секунда имаше огромно значение за оцеляването му. Какво, по дяволите, бе най-важното сега? Да се свърже с Елена…

— Първо да го ослепим! Дайте да го ослепим с един нажежен кол!

— Искам ушите му! Някой да ми помогне да му държи главата да не мърда!

Да кажа нещо… на Елена. Нещо… съжалявам…

Отказа се, защото друга мисъл започна да пулсира, докато се опитваше да проникне в съзнанието му.

— Не забравяйте да му избиете зъбите! Обещах на моята ново колие!

Мислех си, че съм подготвен за това, бавно си повтаряше Деймън, като думите изплуваха една по една в замъгления му мозък. Но… не чак толкова скоро.

Надявах се да се помиря с… но не е единствената личност, която има значение… да, която има най-голямо значение.

Ала не остана време да мисли още за това.

Стефан, изпрати той най-силния, но и най-потайния импулс на Силата, който успя да улови в замаяното си състояние. Стефан, чуй ме! Елена идва за теб, тя ще те спаси! Тя притежава Сили, които моята смърт ще освободи! Докато аз… аз…

Точно в този миг в танца на смъртта, вихрещ се около него, настъпи някакво объркване. Сред шайката опиянени нападатели изведнъж надвисна тишина. Неколцина от тях бързо сведоха глави или отклониха очи от Деймън, който също замълча, докато недоумяваше какво може да е спряло безумната тълпа в разгара на веселбата.

Някой се приближаваше към него. Новодошлият се отличаваше с дълга коса с цвят на бронз, спускаща се на гъсто преплетени кичури чак до кръста му. Появи се гол до кръста — заради тялото му дори и най-силният демон би могъл да му завижда: гръден кош като издялан от блестящ в бронзово камък, страхотно оформени бицепси, вместо гръдни мускули — три реда съвършено изпъкващи плочки. И нито грам тлъстина в цялата му фигура с лъвска осанка. Беше облечен в обикновени черни панталони, но при всяка негова крачка изпод тях се очертаваха яките мускули на краката му.

Върху оголената му ръка се виждаше татуировка — черен змей, изяждащ сърце.

Ала не беше сам. Не, не държеше камшик в ръка, но до него вървеше красиво черно куче с изненадващо умни очи, което бе странно за тази порода. Кучето застиваше, настръхнало, цялото нащрек, при всяко спиране на господаря си. Навярно тежеше около деветдесет килограма, но без грам мазнина.