Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 116

Ако се стигне дотам, той, Деймън, да бъде разкъсан в тази неравна битка, то тези три момичета не ги очакваше нищо друго, освен окаян и измъчен живот.

Но дори и тази логика сякаш не му помагаше да спечели битката с тълпата. Нападателите го ритаха, хапеха, блъскаха по главата, ръгаха, пробождаха с дървени кинжали, от онези, които бяха изработени, за да прорязват вампирската плът. Отначало си мислеше, че има шанс да ги надвие. Неколцина от най-запалените за бой младоци скоро станаха жертви на бързите му като кобра удари и внезапните изблици на Силата му. Но не можеше да се отрече, че тази сган беше прекалено многобройна, призна си Деймън с горчивина, докато пречупваше вратните прешлени на един демон, чиито бивни вече бяха одрали много надълбоко ръката му. А след младоците се задаваше един много по-различен вампир — отдалече си личеше, че е добре трениран, с толкова зловеща аура, че Деймън усети горчив вкус в гърлото си. Новодошлият се опита да го изрита в лицето, но Деймън го повали на земята. Онзи обаче бързо се надигна и вкопчи ръце в крака на Деймън, което позволи на по-дребните вампири да го промушват с дървените си кинжали. Смаян, Деймън политна назад, докато краката му се прегънаха под тежестта на цялата група.

— Проклета да си, слънчева светлина — простена той, задавен от бликналата кръв, когато един червенокож демон го халоса с бивните си през устата.

Проклети да сте всички, да се озовете в най-долния кръг на ада…

Ала нищо не помагаше. Разбра го, макар и силно замаян, но все още съпротивляващ се, все още изтласкващ значителни порции от своята Сила, за да сее наоколо смърт и да осакати колкото бе възможно повече от тези изчадия. И тогава всичко се преобрази и замъгли като в просъница — не като неговия сън с Елена, която сякаш постоянно виждаше с периферното си зрение и която плачеше. Не, този сън беше трескав и кошмарен. Дори вече не можеше да напряга докрай мускулите си. Тялото му бе пребито и макар че успя да излекува краката си, друг вампир го издебна отзад и го поряза по гърба. Все повече затъваше в някакъв кошмар, където всичко се движеше като със забавени кадри. И през цялото това време нещо в мозъка му непрестанно му нашепваше да си даде най-после поне малко почивка. Само да се отпусне… и всичко ще свърши.

Накрая, когато многочисленият противник най-сетне го повали на земята, се появи още някой с дървен кол.

— Само така ще се отървем от тази измет — обяви носещият кола. Дъхът му вонеше зловещо на застояла кръв. Злобното му лице гледаше уродливо. Пръстите му бяха ужасно криви, като на прокажен. С тях раздърпа ризата на Деймън, за да го прониже с кола, но без да повреди фината черна коприна.

Деймън се изплю върху него, но в замяна беше яко халосан в лицето.