Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 106

Елена забеляза, че Деймън също бе забравил да отпива на малки глътки. Прие с готовност втората чаша, която той й предложи.

Със сигурност аурата му се е укротила, реши тя в момента, в който той взе една намокрена кърпа, я да се заеме с почистването на раната й, съвсем леко покрай очертанието на скулата й. Тази рана първа бе престанала да кърви, но докато Деймън я промиваше кръвта отново потече. След изпиването на две чаши от „Черна магия“ на гладен стомах Елена се отпусна изнемощяло на облегалката на стола. Главата й леко се килна назад и тя притвори очи. Докато Деймън почистваше раните й, съвсем загуби представа за времето. Отслабна контролът върху аурата й.

Като отвори очи, не бе заради някакъв звук или образ, а заради внезапния и решителен изблик на аурата на Деймън.

— Деймън?

Той се надвеси над нея. Чернотата му се издигаше зад него като сянка, висока и широка, и почти хипнотизираща. И определено плашеща.

— Деймън? — повтори тя неуверено.

— Не го правим както е правилно — рече той. Тя веднага се замисли за неподчинението си като негова робиня, както и за не по-малкото нарушение на правилата от Бони и Мередит. Но гласът му оставаше галещ, като черно кадифе, затова тялото й реагира много по-вярно в сравнение с разума й. Цялото потръпна.

— Как… да го направим правилно? — попита го, но после допусна грешката да отвори очи. Откри, че той се е навел към нея, докато тя оставаше на стола, и милваше — не, само докосваше — косата й тъй нежно, че тя дори не го усети.

— Вампирите умеят да лекуват рани — увери я той. Огромните му очи, сякаш побрали цяла собствена галактика от звезди, се приковаха омагьосващо в нейните. — Можем да ги почистим. Можем също да ги принудим отново да кървят — или да спрем кръвта.

И преди съм се чувствала така, припомни си Елена. Тогава той също й бе говорил така, макар сега да не го помнеше. А аз… аз бях толкова изплашена. Но това трябва да е било преди…

Да, беше, преди да стигнат до мотела. В онази вечер, когато той й заповяда да побегне, обаче тя не се вслуша в думите му. Същата онази нощ, спомена, за която Шиничи му беше отнел — както при първото им съвместно вкусване на „Черна магия“.

— Покажи ми — шепнешком го помоли тя. Знаеше също, че още нещо в мозъка й нашепва в този миг най-различни думи. Думи, които тя самата за нищо на света не би се осмелила да изрече, дори ако беше робиня.

Нашепваше й: Аз съм твоя…

Тъкмо тогава усети съвсем лекия, като полъх на вятър, допир на устните му до нейните.

И в същия миг тя се възпламени. Мислено простена: О! О, Деймън!, докато той измести устните си, за да докосне нежно ранената й буза с коприненомекия си език. Но първо се погрижи да прочисти стичащата се кръв, а накрая, когато замърсяването беше отмито така внимателно, спря кръвта и продължи с лекуването на раната й. Сега тя можеше да почувства неговата Сила, онази мрачна Сила, която бе показвал в хиляди битки досега, за да причини стотици смъртоносни рани — сега тя бе съсредоточена само върху тази лесна за него задача, едновременно с това и така приятна — отстраняването на белега от камшика от бузата на едно момиче. Елена си помисли, че усещането напомня за галене с венчелистчетата на роза от сорта „Черна магия“, които с хладина и нежност отстраняваха болката, докато тя тръпнеше от наслада.