Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 105

Допуснах да те нарани. А съм достатъчно бърз. Можех да убия онова копеле Дрозн само с едно изригване на Силата. Ала въобще не очаквах, че можеше да пострадаш. Телепатичният му глас прозвуча като странна смесица от най-черна заплаха и нежен опит за успокоение. Сякаш се стараеше да я предпази от всякакви жестокости и опасности.

Дори не можах да му кажа — дори не можах да му изпратя нужните думи, за да му кажа що за същество беше той. Не можех да мисля. Той беше телепат; щеше да ме чуе. Но аз нямах думи. Можех само да крещя — мислено.

Елена усети леко замайване — малко по-силно от досегашното. Нима Деймън толкова страдаше по нея? Не беше ли разгневен за дръзкото й нарушаване на правилата пред очите на тълпата, с което може би тя провали тяхното прикритие? Не му ли пукаше, че в момента изглеждаше толкова раздърпана и грозна?

— Деймън — заговори тя. Той се изненада, че тя заговори на глас. — Това… това… няма значение. Вината не е твоя. Ти никога нямаше да ми позволиш да го направя…

— Но трябваше да се досетя, че нямаше да ме попиташ! Отначало си помислих, че ще го нападнеш, ще скочиш върху раменете му и ще започнеш да го душиш. И бях готов да ти се притека на помощ, за да го повалим, както два вълка повалят едър елен. Но ти, Елена, не си меч, а щит. Трябваше да се досетя, че ще поемеш следващия му удар. И заради мен ти наистина пое удара… — Погледът му се отмести към окървавената й скула и той потръпна измъчено.

После като че ли успя да се окопити.

— Водата е доста студена, но поне е чиста. Трябва да почистим раните ти и веднага да спрем кървенето.

— Не очаквам тук да се намери от „Черна магия“ — подхвърли Елена шеговито. Изглежда щеше да я заболи.

Деймън обаче веднага се зае да тършува из кухненските шкафове.

— Ето — извика радостно, след като претършува само три от тях. С тържествуващ вид й показа наполовина пълна бутилка с „Черна магия“. — Много лекари пазят това вино като лекарство и обезболяващо. Не се безпокой, щедро ще му го платя.

— Тогава ми се струва, че и ти трябва да отпиеш от него — предложи му Елена дръзко. — Хайде, и на двамата ще ни дойде добре. Пък и няма да ни е за пръв път.

Много добре знаеше, че последното й изречение ще се хареса на Деймън. Все трябваше да съществува някакъв начин да му възвърне това, което Шиничи му бе отнел.

Ще му върна спомените, заграбени от Шиничи, реши Елена, като се опитваше да прикрие на всяка цена тези свои мисли от Деймън чрез бял шум. Не зная как ще го постигна, нито кога ще имам удобен шанс, но се кълна, че ще го направя. Заклевам се.

Деймън наля в две чаши от разкошното, опияняващо ухаещо вино. Подаде едната на Елена.

— Отначало отпий само една глътка — посъветва я той. Не можа да се удържи да не добави с тон на опитен познавач: — От добра реколта е.

Елена отпи, после изпразни чашата на един дъх. Беше жадна, пък и във виното „Черна магия“ нямаше никакъв алкохол. На вкус въобще не напомняше обикновените вина. По-скоро приличаше на забележително освежаваща газирана вода, силно пенлива, но с подправка от сладки зърна на черно грозде.