Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 108

— Ти знаеш за кого си мисля? — попита Елена тихо. Остана изненадана колко опасно прозвуча гласът й, като меко потупване на лапите на едра тигрица. — Без дори да ме попиташ?

— Е, поне предполагам…

— Никой не знае за какво си мисля — заяви тя. — Докато не му кажа. — Измести се и го накара да коленичи, за да я погледне въпросително. И зажадняло.

Тогава, веднага след като го принуди да коленичи, тя го притегли към раната си.

18

Елена се завърна в реалния свят бавно, с много усилия. Впи нокти в коженото яке на Деймън и за кратко се запита дали ще помогне, ако му свали якето. Но в следващия миг настроението й отново помръкна заради онзи звук — остро, настойчиво чукане.

Деймън надигна глава и изръмжа.

Ние сме като двойка вълци, помисли си Елена, борещи се с нокти и зъби.

Но другата част от мозъка й напомни, че чукането отвън не престава.

Тези момичета! Бони и Мередит! Нали им бе заповядал да не го безпокоят, освен ако къщата не гори!

Но лекарят… О, Господи, нещо лошо е станало с онази бедна, измъчена жена! Сигурно умира!

Деймън още ръмжеше, със следа от кръв по устните. Беше едва забележима следа, защото втората й рана вече бе напълно излекувана — както и първата, по скулата й. Елена напълно бе изгубила представа за времето, след като бе притеглила Деймън да целуне тази рана. Сега обаче, с нейната кръв във вените му, прекъснат насред най-очарователния миг на удоволствието му, Деймън приличаше на неопитомена черна пантера.

Дори не беше наясно дали ще успее да го възпре, ала поне да го укроти донякъде, без да използва цялата си Сила срещу него.

— Деймън! — извика тя. — Там отвън са нашите приятели. Забрави ли ги? Бони, Мередит и лекарят.

— Мередит — повтори Деймън и отново издърпа устни назад, като оголи ужасяващо удължените си кучешки зъби. Явно още не се бе завърнал в реалността.

Ако се изправи срещу Мередит сега, Деймън нима да се стресне, каза си Елена. Тя много добре знаеше, че нейната приятелка притесняваше Деймън, защото винаги разсъждаваше логично и нищо не убягваше от погледа й. Бяха толкова различни. Тя го дразнеше като камъче в обувката. Ала сега той можеше да се справи с това смущение по начин, който щеше да превърне Мередит в жив труп.

— Нека отида да видя — каза Елена, когато отново се почука. Не можеха ли да престанат с това тропане? Нима не й се бяха струпали предостатъчно грижи?

Ръцете на Деймън само се стегнаха около нея. Обля я горещина, защото знаеше, че дори той да я възпираше, пак сдържаше голяма част от силата си. Не искаше да я смачка, както би сторил, ако използваше дори само една десета от силата, спотайваща се в яките му мускули.

Вълната от чувства я принуди за кратко да затвори очи, да затаи дъх съвсем безпомощно, макар да знаеше, че в този момент тя трябва да бъде гласът на разума.

— Деймън! Те може би само ни предупреждават. Или може би Улма е пред прага на смъртта!

Споменаването за смъртта подейства на Деймън. Веднага присви очи сърдито, докато не заприличаха на две цепки. От кървавочервената светлина, проникваща през дървените капаци пред прозорците на кухнята, върху лицето му падаше някакво смътно подобие на решетка в черно и аленочервено, което го правеше по-красив от всякога — и още по-демоничен.