Читать «Северна светлина» онлайн - страница 56

XI

Няколко седмици по-късно, малко след десет часа на 21 юни, ден, който трябваше да стане паметна дата, Ленард Най влезе в редакцията на „Кроникъл“, която се помещаваше в новата сграда на Пруденшъл Билдинг. Сутрин Най никога не биваше разговорлив — той дори не отговори на поздрава на Питър, младежа, който стоеше на телефонната централа.

Когато минаваше по коридора, Смит, който го бе чул да идва, се провикна през отворената врата.

— Ти ли си, Ленард? — И добави по-високо: — Искам да те видя.

Най не обърна внимание на това тревожно повикване. Опитите на Смит да си придава важност, колкото и да бяха намалели напоследък, трябваше да се задушават в зародиш. Ако му трябва съвет, или някой, който безропотно да слуша постоянно растящите му вайкания, Най реши, че той може да дойде при него.

Той продължи към кабинета, отреден за него в редакцията — приятна, приветлива стая с изглед към булевард Виктория, която той бе направил уютна с кожени кресла, телевизор и кушетка. Поръчана в един от малкото моменти на оптимизъм, тази кушетка се бе оказала донякъде недоходна инвестиция.

Тази сутрин в държането на Най, което външно беше както винаги небрежно, личеше известно вътрешно напрежение, усилващо се сякаш от някакво очакване. Наистина, сваляйки ръкавиците си от чортова кожа, той отиде направо към писалищната маса и като застана прав, прерови бързо получените за него писма, като че ли очакваше някакво съобщение от особена важност. Едно писмо в жълтеникав плик с надпис „Служба на градски надзор“, подпечатано на гърба с градския печат, изглежда бе това, което търсеше. Той го взе бързо, разкъса плика с палеца си. И като четеше писмото по лицето му се изписваше задоволство.

„Добре е“ — си каза той. Точно както бе очаквал; в същност както бе предвидил. След като го прочете отново, този път по-бавно, той грижливо сложи плика в портфейла си, запали цигара и като застана до прозореца, вдишвайки дълбоко дима, се отдаде на сериозна размисъл. След няколко минути той поклати глава, извърна се и се настани на бюрото си, за да прегледа останалите писма, които явно не съдържаха нищо важно. Най-после се зае с вестниците, като взе най-напред „Светлина“ и остави „Кроникъл“ за най-накрая. Сега „Кроникъл“ фактически се списваше стереотипно, във всеки случай той знаеше точно какво беше поместено в този брой. Тъкмо свърши да чете една статия от Хенри за музикалната програма в парка през сезона, която го накара да се усмихне иронично, когато вратата се отвори и Смит се втурна в стаята.

— Не ме ли чу?

— Кога? — попита Най равнодушно. — Повика ли?

Смит го погледна недоверчиво, придърпа един стол — обикновения твърд стол — и демонстративно погледна ръчния си часовник.

— Малко си закъснял за работа, а?

— Е, та? Нали знаеш, че не съм от ранобудните. Не ми е по нрава. Нещо ново?

— Има — каза Смит и мрачно се умълча. — Телеграма от Грили. Пак идва.

— Кога?

— Днес. Влакът му пристига на гара Тайнкасъл в два и двадесет. Трябва да изпратя колата. Разбира се, ще отида да го посрещна. Безпокоя се, Ленард, струва ми се не за добро.